З - като заслуги, които идват в изпитанията...
Идa Фокньр, военна булка, цитирана във „Военни любими: Военни романси от Първата световна до Войната в залива“,
Джоана Лъмли
Огнярят пожарникар се появи от черния пушек с несигурната походка на слепец, стиснал с една ръка носа си, докато другата бе протегнал напред в търсене на нещо, което ще го изведе в безопасност. Шлемът му бе почернял и ръцете, които се протегнаха да го свалят от главата му, усетиха по изгорените си пръсти точно колко е горещ.
Грийн се изкашля, избърса саждите от очите си, после се изправи и се обърна към капитана.
- Принудени сме да отстъпим, сър. Затворихме всички люкове, които успяхме, но пожарът е стигнал до машинното отделение в дясната страна. Противопожарната система не се е задействала. - Изкашля чернилка на пода, после отново вдигна опушеното си лице, на което се белееха неестествено единствено очите. - Не мисля, че е достигнал до главния резервоар, защото тогава щеше да е взривил контролната зала на машините.
- Пожарогасителна пяна? - предложи капитанът.
- Прекалено късно е за това, сър. Вече не става дума само за запалено гориво.
Около него екипът от пехотинци, огняри и флотски пожарникари стояха в готовност, стиснали маркучи и пожарогасители, в очакване на заповедите, които щяха да ги пратят в битка.
На „Несломим“ често казваха за Хайфийлд, че познавал отлично разположението на всяка стая, всяко отделение и всеки трюм в плаващия град, без дори да се налага да погледне в картата. Сега той мислено проследи всеки възможен маршрут на огъня на кораба близнак.
- Знаем ли къде се е насочил?
- Само можем да се надяваме да продължи към дясната страна. Така може и да загубим десния двигател, сър, но след това ще стигне до свободно въздушно пространство. Над него са резервоарът за смазочно масло и турбогенераторът.
- Значи най-лошото, което ни очаква, е да останем неподвижни. Около него сирената продължаваше да вие пронизително в претъпкания коридор. В далечината се чуваше как събират жените на едно място.
- Сър.
- Но?
- Но не мога да гарантирам, че се движи в тази посока, сър.
Ако бъде хванат навреме един пожар в машинното отделение може да бъде угасен с пожарогасители или в най-лошия случай с маркуч. Дори и ако е хванат по-късно, обикновено може да бъде ограничен с поливане на периферията с вода - пръскане на външните стени, за да се намали температурата в стаята. Но този пожар - само Господ знаеше как - вече бе стигнал твърде далеч. „Къде са били мъжете?“, искаше му се да извика. „Къде са били пожарогасителите? Проклетите пръскачки?“ Но вече бе прекалено късно за каквото и да било.
- Мислиш ли, че може да тръгне към контролната зала на машините?
Мъжът кимна.
- Ако унищожи машинния контрол, ще стигне до торпедата и бомбите.
- Сър.
Онзи самолет. Онова лице. Хайфийлд с мъка прогони образа от съзнанието си.
- Свалете жените от кораба.
- Какво?
- Спуснете спасителните лодки.
Добсън хвърли поглед от мостика към бурните води.
- Сър, аз...
- Няма да поема този риск. Спуснете спасителните лодки. Това е заповед, човече. Грийн, вземи твоите хора с екипировка и инструменти. Добсън, трябват ми поне десет човека. Ще изпразним бомбените складове, доколкото е възможно, после ще наводним всички отделения. Тенант, искам ти и още двама мъже да слезете до коридора под помпеното отделение под главната мачта. Отворете люковете на склада за машинно масло и го наводнете. Наводнете колкото може повече помещения около двете машинни отделения.
- Но те са над нивото на водата, сър.
- Погледни вълните, човече. По дяволите, ще накараме проклетата буря да работи за нас за разнообразие.
На палубата с лодките Никол се опитваше да убеди една разплакана жена, стиснала здраво спасителната си жилетка, че трябва да се качи в лодката.
- Не мога - пищеше тя, сочейки към бурните вълни в черното море долу. - Погледни ги! Само погледни!
Около тях пехотинците се мъчеха да поддържат реда, въпреки сирените и съобщенията по уредбата, които идваха от другите части на кораба. От време на време някоя жена се провикваше, че вижда или надушва пушек, и тогава страхът разтърсваше цялото множество. Въпреки това, плачещата жена пред него не бе единствената, която не искаше да се качи в лодките, които, след стабилността на „Виктория“, им приличаха на коркови тапи, подмятани от разпенените вълни долу.
- Трябва да влезете в лодката - викна той, с доста по-строг глас.
- Ами всичките ми вещи! Какво ще стане с тях?