- Няма страшно. Огънят ще бъде угасен много скоро и ще можете отново да се качите на борда. Хайде сега. Зад вас има цяла опашка.
С нещастно хлипане момичето се остави да бъде прехвърлено в лодката и опашката помръдна е няколко сантиметра. Зад него няколкостотин жени чакаха, насочвани от хангарите към спасителните лодки, повечето още във вечерите си рокли. Вятърът свистеше по палубата и ръцете им настръхваха; те се сгушваха една в друга и трепереха. Някои хлипаха, други се усмихваха смело и леко нервно, сякаш се опитваха да убедят сами себе си, че всичко е само едно дръзко приключение. Една от три директно отказваше да се качи и трябваше да й бъде наредено или дори насила да бъде избутана в лодката. Не ги винеше и на него не му се качваше в лодка.
Под светлината на прожекторите можеше да види онези, които си спомняха „Несломим“; те се споглеждаха, като много се стараеха да не показват емоциите си и съсредоточаваха вниманието си върху задачата да прехвърлят жените в относителната безопасност на лодките долу.
Следващата женска ръка беше в неговата. Маргарет с кръглото като луна лице.
- Не мога да оставя Моди - каза тя.
Трябваха му няколко секунди, преди да разбере какво му казва.
- Франсис е долу - каза той. - Тя ще я доведе. Хайде, не може да чакаш тук.
- Но откъде знаеш?
- Маргарет, трябва да се качиш на лодката. - Вече виждаше тревожните и нетърпеливи лица на онези, които се полюшваха в готовата за спускане лодка. - Хайде. Не бива да караш всички да те чакат.
Ръката й го стискаше с изненадваща сила.
- Трябва да й кажеш да вземе Моди.
Никол се взря през рамо в пушека и хаоса под мостика. Собствените му страхове не бяха за кучето.
- Ти се качвай в тази, Никол. Капитанът на пехотинците се появи зад него и посочи лодката, която тъкмо спускаха. - Гледай всички да имат спасителни жилетки.
- Сър, предпочитам да изчакам на палубата, ако това...
- Искам те в онази лодка.
- Сър, ако е възможно, бих искал...
- Никол, в лодката! Това е заповед. Капитанът на пехотинците кимна към малката лодка тъкмо когато лодката на Маргарет изчезна през борда, а после рязко погледна отново към Никол. Какво, по дяволите, се е случило с лицето ти?
Няколко минути по-късно и лодката на Никол се спусна във водата с глух и влажен сблъсък, който накара няколко жени да запищят. Докато се суетеше с ремъците и се мъчеше да закрепи спасителната жилетка върху една особено истерична жена, Никол оглеждаше лодките, които вече бяха във водата, докато не забеляза Емет. Младият пехотинец му посочи единственото си гребло.
- Няма никакви въжета, по дяволите - викаше той, - а половината гребла липсват. Проклетият кораб е като плаваща развалина.
- Тъкмо бяха почнали да заменят екипировката. Денъм даде заповед след последната учебна тревога викна друг глас.
Никол потърси и намери своите гребла - имаше късмет. Бяха в безопасност. Можеха да плават и цяла нощ, ако се наложеше. Около тях вълните се плискаха и надигаха - тъмносиви, не толкова големи, за да предизвикат истински страх, но достатъчно, че да накарат жените да стискат здраво дръжките по страните на малките лодки. Отгоре, въпреки пищенето в ушите му, чуваше все по-тревожните инструкции по уредбата и сирената, която вече виеше непрестанно. Загледа се в скърцащия кораб; в бледото, но ясно различимо димно облаче, което се бе появило изпод спалните помещения на жените.
„Излез“, мълчаливо я повика той. „Иди някъде, където мога да те видя.“
- Не мога да се задържа близо до теб - викна Емет. -Как ще задържим лодките една до друга?
- Излез. Излез веднага - изрече той на глас.
- Ето - обади се една жена зад него, - знам какво ще направим. Хайде, момичета...
- Никъде няма да ходя.
Франсис вече бе сграбчила Ейвис, без да я е грижа какво ще си помисли момичето и без да се интересува как ще приеме то физическия контакт с нея. Тя чуваше шума от плясването на лодките долу във водата и виковете на онези, които напускаха кораба, и бе изпълнена от сляп ужас, че няма да успеят да излязат.
Не се опита да обясни нищо от това на Ейвис, защото подозираше, че тя вече не може да разсъждава разумно. Мразеше тази глупачка, която бе твърде повърхностна даже за да проумее заплахата за живота им.
- Знам, че е трудно, но трябва да вървим. През изминалите десетина минути се стараеше да говори спокойно и с напевен тон. Мило, утешително, без емоции, както го правеше преди с най-тежко ранените мъже.
- За мен няма вече нищо - каза Ейвис с грапав като шкурка глас. - Чуваш ли ме? Всичко е свършено. С мен е свършено.