- Сигурна съм, че може да се уреди...
- Да се уреди? Какво да направя? Да анулирам сватбата ли? Да се върна с гребане обратно в Австралия?
- Ейвис, сега не е моментът. - Вече надушваше дима. Нежните косъмчета по врата й настръхнаха.
- О, как би могла да разбереш изобщо? С твоя морал на улична котка.
- Трябва да излезем.
- Не ме интересува. Животът ми свърши. Най-добре да си остана тук... - Тя замлъкна, когато над главите им нещо се срути с трясък на палубата. Малката стая се разтърси толкова силно, че сякаш извади Ейвис от транса й.
На вратата се появи лицето на някакъв мъж.
- Не бива да оставате тук - викна той. - Оставете си нещата и тръгвайте. Изглежда, се канеше да влезе, но се разсея от вик, дошъл откъм дъното на коридора. - Веднага! - викна той и изчезна.
Франсис се загледа с ужас във вратата, колкото да види черните лапички на кучето да изчезват през нея. За секунда й мина през ума да хукне след него, но само един поглед към обезумялото изражение по лицето на Ейвис и моментално преосмисли приоритетите си.
Нов трясък бе последван от мъжки вик от дъното на палубата с хангарите:
- Затворете люковете! Веднага затворете люковете!
- О, за бога. - Франсис беше силна. Сграбчи здраво роклята на Ейвис и я задърпа навън от каютата, като се радваше, че изобщо може да я отмести. Коридорът беше пълен с пушек. Франсис се опита да се наведе и да мине под него, прикрила с ръка устата и носа си.
- Към оръжейната кула - викна тя, сочейки напред, и двете се запрепъваха на сляпо с изгорени и измъчени дробове към нея.
С усилие успяха да отворят люка и изскочиха навън, задъхани и кашлящи. Франсис отиде до ръба и се наведе, толкова облекчена от по-чистия въздух, че й отне известно време, докато осъзнае гледката долу: множество лодки, разпръснати във водата, свързани помежду си с възлести кафяви ленти. Погледна нагоре към празните стойки на спасителните лодки и видя, че всички те са във водата. Знаеше, че на палубата има още хора - чуваше гласовете им да се носят от вятъра. Но не можеше да измисли как да стигне до тях.
Някой ги забеляза и се развика. Долу размахаха ръце.
- Скачайте! - викаше друг. - Скачайте веднага!
Франсис измери с поглед водата, после и момичето до нея, все още в най-хубавата си рокля. Тя самата беше добър плувец: можеше да се гмурне и да излезе между спасителните лодки. Не дължеше нищо на Ейвис. Съвсем нищо.
- Не можем да се доберем до самолетната палуба. Прекалено много дим има в коридора - каза тя. - Ще се наложи да скочим.
- Не мога - каза Ейвис.
- Не е толкова високо. Виж, аз ще те държа.
- Нс мога да плувам.
Франсис чу изпукването на някаква стена от другата страна на люка, доказателство за огнения ад, с който не искаше да се сблъсква. Сграбчи Ейвис и двете се сборичкаха, докато Франсис отчаяно я теглеше към ръба.
- Пусни ме! - пищеше Ейвис. Не ме докосвай!
Беше подивяла, драскаше и удряше Франсис по ръцете, по раменете. Димът се просмукваше под люка. От някъде далеч долу Франсис чуваше женските гласове, които ги викаха. Подуши нещо парливо и задушливо и сърцето й се сви от страх. Сграбчи здраво копринената рокля на Ейвис и я издърпа до ръба на площадката на оръжейната кула. Кракът й се подхлъзна, гумената й подметка се пързулна по металния йод и тя внезапно си помисли: „Ами ако никой не ме спаси?“. После чу писък и оплетените им тела, размахали диво ръце и крака, пропаднаха в мрака.
Капитанът стискаше гаечния ключ и се мъчеше да откачи бомбата от поставката й на стената.
- Махайте се! - викна той на мъжете, които, по трима в редица, носеха предпоследната бомба от склада. - Грабвайте маркучите! Наводнете отделението! Веднага! - Беше махнал маската от лицето си, за да го чуят по-добре и гласът му бе прегракнал в усилието да говори и диша.
- Капитане! - викна Грийн през маската си. - Трябва да излизате вече.
- Няма да гръмне. Трябва да се подсигурим.
- Не можете да свалите всички бомби, сър. Нямате време. Можем да наводним отсека сега.
След това Грийн си мислеше, че Хайфийлд може и да не го е чул. Не искаше да оставя капитана си там, но знаеше, че има предел, до който човек стига и след който грижата за хората му надделява над останалото.
- Започнете с наводняването - викаше Хайфийлд. Тръгвайте.
Обърна се и точно тогава чу нещо да пада. Захвърли пожарникарския си шлем към капитана с надеждата, че ще стигне до него, че някак ще успее да го види сред дима. С натежало от предчувствие сърце той излезе и изгони хората си напред.
Франсис се показа на повърхността, отворила широко уста да си поеме въздух, с коса залепнала по лицето й. Чуваше гласове, усещаше как някакви ръце я теглят, опитват се да я извадят от водата, която се бе оказала толкова студена, че дъхът й бе спрял за миг. Отначало морето сякаш не искаше да я пусне: усещаше ледената му хватка през дрехите си. А после се озова просната на пода на малката лодка като риба, изтеглена на сухо, кашляща задавено, докато гласовете се опитваха да я успокоят, а някой побърза да метне одеяло върху раменете й.