Минаха няколко часа, преди температурата да спадне достатъчно, за да могат да проверят, но след като ремонтната бригада слезе в централното машинно отделение, веднага стана ясно, че няма какво да се поправя; огънят бе разтопил тръбите и заварил нитовете за пода. Стените и люковете се бяха огънали, а над него половината от моряшките столови бяха унищожени, при което палубите се бяха изкривили дотолкова от топлината, че няколко от металните стойки бяха пропаднали надолу. Други моряци бяха дали от своите одеяла и възглавници, за да може онези, които са загубили леглата и вещите си, да спят горе-долу комфортно в предната част на палубата с хангарите. Никой не се оплакваше. Онези, които бяха изгубили скъпоценни снимки и писма, се успокояваха с мисълта, че само след двайсет и четири часа ще могат да видят на живо любимите си хора. Тези, които си спомняха „Несломим“, просто изпитваха облекчение, че никой не е загинал. Ако войната изобщо ги бе научила на нещо, то бе именно това.
- Мислиш ли, че ще докуцукате до пристанището?
Хайфийлд седеше на мостика, загледан в сивото небе, където облаците почваха да се разкъсват и на места се откриваше чисто синьо небе, сякаш като извинение за предната вечер.
- Остава ни по-малко от ден път. Имаме един работещ двигател. Не виждам защо не.
- Май старото корито е пострадало доста. - Макманъс говореше тихо. - И едно птиченце ми каза, че е било доста напечено в един момент.
Хайфийлд се опита да не мисли за оръжейния склад и израненото си гърло. Отпи нова глътка от меда с лимон, забъркан от стюарда му.
- Всичко е наред, сър. Няма за какво да се тревожите. Мъжете... се погрижиха за мен.
- Отлично. Ще очаквам доклада ти. Радвам се, че сте успели да овладеете ситуацията без да изплашите прекалено дамите, имам предвид. Смехът му отекна кухо по линията.
Хайфийлд излезе от кабината на мостика и пристъпи на самолетната палуба. В задния край една редичка мъже бавно си проправяха път по палубата, като търкаха здраво следите от пушека, който бе стигнал дотук, и от кофите им се плискаше вода, докато напредваха упорито. Избягваха местата, които се бяха огънали и изгърбили, защото бе опасно да се стъпва по тях. Няколко пехотинци бяха заети със задачата да направят ограждения около тези участъци. Пораженията бяха видими, но ограничени и обозначени. Когато стигнеха до Плимут, корабът на Хайфийлд щеше да е под контрол.
Не беше загубил нито един човек.
Нямаше никого наблизо, за да чуе колебливата въздишка на облекчение, която Хайфийлд изпусна, когато се обърна отново към мостика. Но това не означаваше, че не се е случила.
Поне сто жени търпеливо чакаха на опашка пред главния люк след закуска, за да бъдат допуснати до каютите си. Приказваха си тихо за състоянието на вещите си, споделяха страховете си, че любимите им и грижливо подбрани тоалети за слизането на брега сега сигурно са съсипани от водата и пушека. Макар да нямаше видими поражения на тази палуба, леко докосване по стената или по някое легло оставяше тъмна следа, която показваше, че всичко е покрито с фин слой сажди. Докато стояха и си приказваха, като от време на време млъкваха, за да чуят внимателно поредното съобщение по уредбата, в очакване на разпореждане да влязат вътре, още жени се присъединяваха към опашката.
Маргарет, въпреки напредналата си бременност и тромавостта си, хукна първа през люка в мига, в който го отвориха, и вече бе в каютата си, докато другите булки стигнат до дъното на стълбите.
- Моди! Моди!
Вратата беше отворена. Тя коленичи и надникна под долните две легла.
- Моди! - повика я отново.
- Провери ли в столовата? Там още има доста жени. - Една от служителките от женския корпус бе надникнала през вратата. Маргарет се обърна и объркано я изгледа, докато се сети, че жената вероятно мисли, че тя вика някоя от другите булки.
- Моди! - Провери под всяко одеяло, повдигна матраците и смъкна чаршафите от леглата в отчаянието си. Нищо. Нямаше я в леглата, нито в някоя от чантите. Дори и в шапката на Маргарет, която беше обичайното й скривалище.
Маргарет тъкмо се ужаси от мисълта, че трябва да я търси навсякъде из кораба, когато чу писъка. За миг остана напълно неподвижна, после, когато някой друг викна: „Какво, за бога, е това?“, тя се хвърли през вратата и си запробива път по коридора към баните.
След това си казваше, че вероятно е знаела още преди да стигне там. Това бе единственото друго място, което Моди познаваше на кораба, единственото друго място, където можеше да се надява да намери Маргарет. Застана на прага, вперила поглед в жените, които се бяха скупчили до мивките. Проследи погледите им до малкото кученце, което лежеше свито до задната страна на вратата, а по стената до него имаше няколко черни драскотини, които показваха, че се е мъчило да избяга.