Маргарет пристъпи напред и падна на колене на влажния под. Дълбоко хлипане се изтръгна от гърлото й. Крачетата на кучето бяха вкочанени, тялото му - изстинало.
- О, не. О, не.
Лицето на Маргарет се сгърчи като на дете, готово да заплаче. Тя вдигна мъничкото телце.
- О, Моди, толкова съжалявам. Много, много съжалявам.
Остана така няколко минути, целуваше мократа му козина, мъчеше се с волята си да му вдъхне живот, макар да знаеше, че е безнадеждно.
Не заплака със сълзи, разказваха по-късно онези, които бяха свидетели, просто седеше и стискаше кучето, сякаш поглъщаше някаква непоносима болка.
Накрая, когато тревожните погледи на околните прераснаха в шепот, тя свали жилетката си и уви кучето в нея. После с пъшкане и опирайки се с ръка на омазаната със сажди стена, се изправи на крака. Стискаше вързопчето здраво до гърдите си, както би гушнала бебе.
- Искаш ли... искаш ли да повикам някого? - Една жена докосна леко рамото й.
Тя, изглежда, не я чу.
С горчиви сълзи по страните, Маргарет тръгна обратно по коридора, притиснала загърнатия си товар. Онези, които не бяха твърде заети със собствените си опушени вещи, надничаха към ръцете й, любопитни какво е това бебе.
Неловка тишина тегнеше над кораба. Жените, които се връщаха обратно в каютите си, не бъбреха облекчено, макар най-лошото, което бе сполетяло нечии вещи, да бе тънкият пласт от сажди. Нощта им бе показала колко рисковано е положението им и това дълбоко ги бе смутило. Плаването вече не им приличаше на приключение. Нямаше човек, който внезапно да не е обзет от непреодолимото желание да си бъде у дома. Където и да се намираше този дом.
Служителката на женския корпус подкрепи Франсис за лакътя, докато тя се повдигаше на леглото, изненадана колко уморена я накара да се почувства този дребен жест. Пехотинецът също махна ръката си, с която я придържаше през цялото време, и я пусна с неохота. Тя улови погледа му и изтощението й за миг се изпари.
- Добре съм - каза тя на служителката от женския корпус. - Благодаря, наистина съм добре. Спокойно мога да остана и в собственото си легло.
- Доктор Даксбъри смята, че всеки, който е бил във водата, трябва да прекара няколко часа под наблюдение. Може да имате хипотермия.
- Уверявам ви, че нямам.
- Заповедта си е заповед. Вероятно ще ви пуснат следобед за чая. - Жената отиде до леглото на Ейвис и подпъхна одеялото с отсечени и опитни движения, които внезапно напомниха на Франсис за болницата в Моротай. Но сега бяха в една стаичка, встрани от лазарета, някакъв склад за почистващи препарати, предположи Франсис, съдейки по кутиите наоколо и всеобхватната миризма на белина. По стените имаше окачени листове със списъци на запасите, а в заключени шкафове се съхраняваха вещества, които бяха лесно запалими. Франсис потрепери.
- Съжалявам за стаята - продължи жената. - Лазаретът ни трябва за мъжете, които са се нагълтали с дим, а не бива да сте заедно с тях. Това бе единственото помещение, където можехме да настаним вас двете. Само за няколко часа,нали така?
Пехотинецът, само на няколко сантиметра от леглото й, се взираше в нея. Франсис усещаше топлотата на погледа му и се наслаждаваше. Още можеше да почувства отпечатъка, оставен от ръката му по тялото й, докато я подкрепяше и почти я носеше обратно на борда, приближил главата си толкова, че ако тя извиеше леко шия, би могла да усети кожата му до своята.
- Е, госпожо Радли, удобно ли ви е така?
- Чудесно - отвърна Ейвис, заровила лице във възглавницата.
- Добре. Трябва да ида в съседната стая и да се погрижа за удобството на мъжете, но ще се върна възможно най-скоро. Когато съберете малко сили, съм ви донесла чисти дрехи, в които можете да се преоблечете. Ще ги оставя ето тук. - Остави грижливо сгънатите дрехи на един шкаф. - Така, сигурна съм, че вие, дами, ще искате чаша чай. Пехотинецо, би ли бил така добър да обслужиш дамите? Долу е истински хаос и никак не ми се иска да си пробивам път с чаши в ръка.
- С удоволствие.
Тя усети ръката му, краткото стискане, и за секунда забрави напълно за стаята, за Ейвис и пожара. Беше отново на спасителната лодка, очите й бяха впити в очите на този мъж и казваха всичко, което тя някога бе искала да каже, всичко, което не бе вярвала, че ще поиска да каже, без да отрони и една дума.
- По-късно ще погледна тези рани по лицето ти - прошепна му тя и се пребори с желанието да го докосне. Представи си какво е усещането на кожата му под пръстите й, нежността, с която щеше да се погрижи за наранената плът.