Ейвис, винаги си казвала, че най-важното е двамата да бъдем заедно. Докажи ми, скъпа, че това е истина...
Докато осмисляше последните му думи, Франсис не беше сигурна дали може да погледне Ейвис в очите. Не искаше тя да си помисли, че злорадства.
- Какво ще правиш? - попита внимателно.
- Ще се върна у дома сигурно. Не можех, докато го имаше... но сега, може да бъде, сякаш никога не се е случвало. Нищо не се с случило. Родителите ми и бездруго не искаха да тръгвам. - Гласът й бе студен и изтънял.
- Ще се оправиш, ще видиш.
В реакцията й този път имаше намек за предишната Ейвис: за онази надменност, която показваше на Франсис, че онова, което е казала, което представлява, няма никаква стойност. Ейвис пусна писмото на завивката. Погледът, който сега отправи към Франсис, бе открит, уверен.
- Как продължаваш да живееш - попита тя - с всичко, което тегне над главата ти? Целия позор?
Франсис разбираше, че поне този път думите й не са толкова жестоки, колкото звучаха. По бледото лице на Ейвис се четеше искрено любопитство.
Тя подбра внимателно думите си:
- Предполагам, че просто съм открила... че всички носим нещо дълбоко в себе си. Някакъв срамен товар.
Франсис се пресегна под тялото й, извади кърпата и провери размера на петното. Скри дискретно изцапаната и подаде друга!
Ейвис се намести на леглото.
- И ти си се освободила от него. Защото си намерила някого, който да те вземе. Въпреки твоята... твоето минало.
- Аз не се срамувам от себе си, Ейвис.
Франсис събра изцапаните кърпи на купчина, за да ги отнесе после жената от корпуса в пералното. После седна на леглото.
- Нямам против да ти кажа. В живота си съм направила само едно нещо, от което се срамувам. Не беше това.
Австралийската сестринска служба бе организирала наборен пункт в Уейвил, близо до полевата болница. Тя бе работила известно време като стажант-сестра в болницата в Сидни, като работеше в едно заможно семейство в Брисбейн, за да може да плати за обучението си, и сега, неомъжена, в добро здраве и без подопечни, придружена от блестящата препоръка на старшата сестра, новосформираната Австралийска обща болница нямаше търпение да я назначи на работа. Наложи се да излъже за възрастта си, но многозначителният поглед, който служителката от наборната комисия й бе хвърлила, когато пресметна новата й дата на раждане, й подсказа, че не е първата. Беше война все пак.
Да започне работа в Австралийската обща болница, разказваше тя, бе като да се върне у дома. Сестрите понасяха условията стоически, бяха способни, ведри и състрадателни, и най-вече истински професионалисти. Те бяха първите хора, които някога бе срещала и които я приемаха каквато е, оценяваха усилията и всеотдайността й. Бяха събрани от цяла Австралия и не се интересуваха от миналото й. Повечето имаха причина за липсата на съпруг, на подопечни и рядко някоя искаше да обсъжда тази причина. Освен това естеството на работата им ги караше да живеят ден за ден, в настоящето.
Никога не се бе опитала да се свърже с майка си. Казваше си, че вероятно това издава някаква безскрупулна нотка в характера й, но дори и тази мисъл не я изкушаваше да промени решението си.
През следващите няколко години всички те бяха работили заедно в Норфийлд, Порт Морсби и накрая в Моротай, където бе срещнала Чоки. През това време разбра, че онова, което й се бе случило, не бе най-ужасното нещо, което може да се случи на човек, не и когато се замислиш за жестокостите по време на войната. Бе прегръщала умиращи мъже, превързвала бе рани, от които й се повръщаше, почиствала бе вонящи тоалетни, прала бе мръсни чаршафи и бе помагала да вдигат палатките, които бяха почти прокъсани от употреба и влага. За нея това бяха най-щастливите дни в живота й.
Мъжете се бяха влюбвали в нея. Това си бе почти задължително в болницата - много от тях не бяха виждали момиче от доста време. Няколко мили думи, усмивка и те вече те надаряваха с качества, които може и да не притежаваш. Бе сметнала и Чоки за един от тях. Тя си мислеше, че в трескавото си състояние той не вижда друго освен усмивката й. Молеше я да се омъжи за него поне веднъж дневно, но както и с другите, тя не обръщаше внимание на думите му. Никога нямаше да се омъжи.
До деня, в който се появи артилеристът.
- Той ли беше мъжът, в когото се влюби?
- Не. Той ме разпозна. - Тя преглътна с мъка. Беше от поделението, което бе разположено близо до хотела, в който бях живяла преди толкова години. И си знаех, че ще дойде време, когато ще се наложи да напусна Австралия, че това ще е единственият начин някога да се отърва от... - Тя замълча за миг. - Затова реших да се съглася.