Одри бързо застана между тях.
- Сигурна съм, че всички сме много благодарни на сестра Маккензи, нали така? И разбира се, искаме да й пожелаем всичко най-добро в бъдеще.
Няколко сестри учтиво изръкопляскаха. Някои от мъжете си размениха многозначителни усмивки.
- Благодаря - тихо каза момичето. - Благодаря. Щастлива съм, че се запознах с всички... вас... Тя прехапа устни и погледна към изхода на палатката, очевидно копнееща да избяга.
- Ще те изпратя, сестро.
- Всичко добро, сестро Маккензи.
- Предайте поздрави на момчетата у дома.
- Кажете на моята госпожа да ми стопли леглото. - Последното бе придружено от гръмък смях.
Одри, за миг изтръгната от своята странна лека тревожност, наблюдаваше това със задоволство. Само преди няколко седмици някои от тези мъже не биха могли да кажат имената на съпругите си.
Двете жени вървяха бавно към кораба и единствено шумоленето на колосаните им униформи и тихите им стъпки по пясъка нарушаваха тишината, след като звуците от веселбата заглъхнаха в далечината. Минаха по дължината на оградата, покрай вече изоставените редици от болнични палатки, ламаринените бараки на персонала, полевата кухня и тоалетните. Кимнаха на пазача на портала, който им отдаде чест, а после, извън лагера, тръгнаха по безлюдния път към края на полуострова с отекващи по бетонната настилка стъпки, към болничния кораб, който стоеше в проблясващата вода, осветен от луната.
Стигнаха до контролния пост и спряха. Сестра Маккензи се взираше в кораба и Одри Маршал се зачуди какво ли минава през главата на момичето, макар да подозираше, че знае отговора.
- До Сидни не е далеч, нали? - каза тя, когато мълчанието стана неловко.
- Не. Изобщо не е далеч.
Имаше твърде много неудобни въпроси, твърде много банални отговори. Одри имаше желание да прегърне момичето през рамо, да изрази поне частица от онова, което чувстваше.
- Постъпваш правилно, Франсис - каза тя накрая. - Бих направила същото, ако бях на твое място.
Момичето я погледна, изпънала гръб, със сериозни очи. Винаги бе сдържана, но според Одри в изминалите няколко седмици изражението й бе станало напълно непроницаемо, сякаш издялано от мрамор.
- Не обръщай внимание на другите - каза тя изведнъж. Сигурно просто завиждат.
И двете знаеха, че не е вярно.
- Ново начало, нали? - каза тя и протегна ръка.
- Ново начало. - Сестра Маккензи я стисна здраво. Ръката й беше хладна, въпреки жегата. Лицето й бе сковано. - Благодаря.
- Всичко най-добро.
Одри не беше сантиментална или силно емоционална жена. Когато момичето се обърна към кораба, тя кимна, приглади панталона си и тръгна обратно към лагера.
ВТОРА ЧАСТ
ЧЕТВЪРТА ГЛАВА
Най-вълнуващото събитие в Сидни през изминалата седмица бе отплаването за Англия на кораба „Виктория“ от флота на Негово Кралско Величество със седемстотин австралийски съпруги на британски военнослужещи на борда. Часове преди корабът да вдигне котва, пътят към пристана беше задръстен от роднини и приятели... Повечето булки бяха изумително млади.
„Бюлетин“, 10 юли 1946 г.
Отплаване
Впоследствие си даваше сметка, че не е била сигурна какви да очаква; вероятно някаква подредена колона от жени, стиснали куфари, които минават покрай капитана. След като му стиснат ръката и се сбогуват дискретно, а може би и с малко сълзи, всички се качват по мостчето на големия бял кораб. Тя щеше да помаха, докато семейството й изчезне от погледа й, да подвикне някои последни заръки за храненето на кобилата, да напомни къде са прибрани хубавите ботуши на майка й, за да ги дадат на Лети, а накрая да им каже колко ги обича и гласът й да отекне над пристанището, докато корабът бавно се отдалечава в морето. Тя щеше да е смела, да си мисли за онова, което й предстои, и не за онези, които оставя тук.
Онова, което не си бе представяла, бе следното: автомобилни задръствания чак до пристанището на Сидни, коли, които се виеха в изнервени колони броня до броня под надвисналото сиво небе, тълпите от хора, които задръстваха входа към доковете, крещейки и размахвайки ръце за поздрав на други лица, които бяха или твърде далеч, или просто оглушели от врявата, за да им отвърнат. Както духовия оркестър, продавачите на сладолед, изгубените деца. Блъскането на милиони лакти и препъващи се крака - всички, напиращи да стигнат до кея. Истерията на безброй млади жени, стиснали родителите си, ревящи от мъка или пощурели от вълнение, докато се опитваха да мъкнат багаж и пакети с храна през гъстата тълпа към огромния сив кораб. Атмосферата на нервно очакване, надвиснало като мъгла над доковете.