- Нервно ли ти е? - попита баща й. Той също бе видял момичето.
- Не - отвърна тя. Искам само да видя Джо отново. Отговорът й, изглежда, му бе достатъчен.
- Майка ти щеше да се гордее.
- Мама щеше да каже, че е трябвало да си облека нещо по-стилно.
- И това е вярно. Той я смушка с лакът, тя му отвърна по същия начин, а после се пресегна да нагласи шапката си.
- Има ли още булки? Жена от Червения кръст, стискаща твърда папка в ръка, си пробиваше път в тълпата. - Булки, трябва да се качите веднага. Пригответе си документите. Докато минаваше по подвижния мост, всяко момиче бе обсипвано с пъстри хартиени лентички и съпроводено от викове „Ще съжаляваш“ откъм доковете с тон, който можеше да се приеме и за шеговит, и не дотам.
Баща й бе занесъл сандъка й до митническата служба. Сега тя се загледа покрай него към най-малкия си брат, който стоеше с извърнати от нея и кораба очи.
- Грижи се за кобилата вместо мен, Даниъл - каза му, като се наложи да повиши малко глас. - Не позволявай да я язди никой от онези дебелаци. - Той продължаваше да се взира в земята и не искаше да я погледне. - И я остави на юздичка колкото може по-дълго. Сега не е свикнала да се тегли и ще бъде най-добре, ако успееш да запазиш устата й чувствителна.
- Даниъл. Отговори на сестра си. - Баща й го сръчка здраво.
- Добре.
Тя се загледа в слабичките му рамене, в решително извърнатото му лице и я обзе непреодолимо желание да го прегърне и да му каже колко много го обича. Но той смяташе бременния й корем за отблъскващ и избягваше всякакъв физически контакт, откакто тя бе потвърдила, че заминава. Сякаш обвиняваше корема й, а не Джо, задето му я отнема.
- Ще ми стиснеш ли ръката?
Последва дълго мълчание, натежало от заплахата от скастряне от страна на баща им, след което ръката на Даниъл се стрелна и пое нейната в кратко и здраво ръкостискане. Побърза да я пусне. И все така не искаше да я погледне.
- Ще ти пиша - каза тя. - Гледай да ми отговориш.
Той не отговори.
Баща й пристъпи напред и я прегърна здраво.
- Кажи на онзи твой мъж, че трябва да се грижи добр за теб - каза той със задавен глас, притиснал устни в косата й.
- Стига и ти, татко.-Тя вдъхна миризмата на нафталин от хубавото му сако, както и мириса на крави и сено, който се смесваше с всичко останало. Ще се оправите, всички. Лети ще се грижи за вас по-добре от мен.
- Е, това не е трудно.
Тя усети престореното веселие в шегата му и го стисна по-силно.
- Ще ми се... ще ми се...
- Татко... В гласа й се прокрадна предупреждение.
- Добре. Той се отдръпна от нея, озърна се наоколо и се завъртя насам-натам, сякаш не можеше да си събере мислите. Преглътна с мъка. Е, най-добре да те качим на борда. Искаш ли да ти нося чантите?
- Ще се справя. - Тя преметна голямата чанта през рамо и натъпка кошницата и пакета с храна в свободна та си ръка, за да й е по-лесно да пази равновесие. После си пое дълбоко дъх и тръгна към кораба.
Баща й протегна ръка.
- Чакай, момиче! Трябва първо да минеш през митнически контрол.
- Какво?
- Митница. Виж, изпращат всички там, преди да се качат на борда.
Тя се вгледа над блъскащата се тълпа към мястото, което й сочеше: огромна ламаринена барака напреки на кея.
- Така каза жената от Червения кръст. Всички трябва да минат първо оттам.
Две момичета говореха с офицерите на входа. Едната сочеше към чантата си и се смееше.
Баща й се загледа изпитателно в Меги.
- Добре ли си? Много си бледа.
- Не мога, татко - прошепна тя.
- Не те чувам, момиче. Какво има?
- Татко, не се чувствам добре - каза тя.
Баща й направи крачка напред и я хвана за ръка.
- Какво има? Искаш ли да поседнеш?
- Не... От многото хора е. Малко ми стана лошо. Кажи им, че трябва да ме качат на кораба. - Тя затвори очи. Чу как баща й рязко нареди нещо на Даниъл и той хукна.
След няколко минути, двама морски офицери застанаха до нея.
- Добре ли сте, госпожо?
- Трябва само да се кача на кораба.
- Добре. Били ли сте...
- Вижте, ясно е, че съм бременна. Лошо ми е. Бебето притиска пикочния ми мехур и се опасявам, че ще се изложа. Не мога да остана в тази тълпа и минутка повече. - Отчаянието я бе докарало до сълзи и това ги притесняваше, личеше си.
- Това не е типично за нея — със загрижен глас обясняваше баща й. - Силно момиче е. Никога досега не съм я виждал да й прилошава.
- Вече на няколко жени им стана зле - каза единият офицер. - Заради цялата бъркотия тук. Ще я придружим на борда. Дайте ни чантите си, госпожо.