- Мамо! - викна някой под Ейвис, доста истерично. - Мамо! Мамо!
Някой до нея се молеше, после прекъсна молитвата си и възкликна неволно:
- Не мога да повярвам! Не мога да повярвам!
Тълпата, сред множество австралийски знамена и някое и друго британско, се люшна напред и набъбна, докато хората се блъскаха към края на кея, подскачайки над главите на съседите си, за да ги видят от борда. Имаше издигнати няколко плаката: „Попътен вятър, Одри!“, „Много късмет от докерите на Гардън Айлънд“. Ейвис огледа цялото пристанище, после се взря в хълмовете отвъд. „Това ли беше?“, внезапно си помисли тя с пресъхнало гърло. "Последният ми поглед към Австралия?" След това, с едно по-силно дръпване, въжетата се скъсаха, шарените ленти увиснаха от перилата на кея и освободиха кораба, който с осезаемо стенание се откъсна от кея, потъвайки с няколко сантиметра, когато вдигна котва.
Последва колективна въздишка от множеството. Двигателите набраха мощ. Едно момиче изпищя, а над цялата врява духовият оркестър, който сега се виждаше ясно отстрани на кея, поде валса „Танцуващата Матилда“.
Разни неща бяха хвърлени от стоянката на кораба и не успяха да стигнат до брега, при което вдигнаха малки гейзерчета във водата. Тънката ивица вода се разшири ниско долу, после се превърна в широка площ. Корабът, сякаш безучастен към безумието наоколо, потегли плавно и изненадващо бързо се отдалечи от пристанището.
- Ще съжалявате! - отекна самотен вик над музиката. Прозвуча като шега. - Всички ще съжалявате!
Изведнъж пътниците на кораба потънаха в мълчание. След това, нарушавайки го, едно от момичетата заплака.
Мъри Донлийви прегърна хлипащия си син и продължи да стои мълчалив, докато тълпите се стопяваха наоколо, а плачът на жените ставаше все по-тих. Най-накрая останаха само няколко групички хора, загледани в кораба, който постепенно изчезваше към хоризонта. Беше станало хладно и момчето трепереше. Той свали сакото си и го метна и върху раменете на Даниъл, после го гушна, за да го стопли.
От време на време Даниъл надигаше глава, сякаш искаше да каже нещо, но не можеше да намери думи и отново почваше да хлипа тихичко, заровил лицето си в ръце, сякаш сълзите бяха срамно нещо.
- Няма от какво да се срамуваш, момче - измърмори баща му. - Беше тежък ден.
Тяхната кола бе сред малкото останали, стояща насред море от окаляни пъстри транспаранти и захвърлени хартийки от бонбони. Мъри заобиколи откъм шофьорска врата, но спря, когато забеляза, че синът му не помръдва само го гледа втренчено.
- Добре ли си вече?
- Мислиш ли, че ще ме намрази, татко?
Мъри мина от другата страна и отново прегърна сина си.
- Не бъди толкова сантиментален. - Разроши косата му. Преди да се усетиш, ще почне да моли да й отидеш на гости.
- В Англия?
- Не виждам защо не. Продължавай да спестяваш парите от заешките кожи и ще можеш да отлетиш дотам съвсем скоро. Нещата се променят много бързо.
Момчето се зазяпа в празното пространство, пренесло се в свят на богато заплатени заешки кожи и огромни самолети.
- Мога да отлетя дотам - повтори то.
- Нали ти казах, момко, спестявай си парите. Както е тръгнало, ще можеш да купиш билети за всички ни.
Даниъл се усмихна и баща му усети болка в сърцето, като го гледаше как посреща новата загуба толкова смело „Сигурно така са се чувствали жените през войната“, помисли си той, докато се качваше в пикапа. „Само дето не знаеха дали ще се върнем. Грижи се за нея“, каза той безмълвно на кораба. „Грижи се за момичето ми.“
Останаха да седят в колата няколко минути, загледан в хората, които бавно се изнизваха през портала на кея, вторачени в откритите сега широки пространства, които преди бяха невидими заради човешкото множество. Вятърът се бе усилил и премяташе разни хартийки по кея за забавление на чайките. Той въздъхна, изведнъж осъзнал колко дълъг е пътят към дома им.
- Татко, забравила си е сандвичите. - Седналият до него Даниъл вдигна пакета от кафява непропускаща мазнина хартия, който Лети бе приготвила сутринта. - Беше тук долу, на пода. Оставила си е обяда.
Мъри се намръщи, като се мъчеше да си спомни какво бе казала дъщеря му - че ги е забравила у дома. Е, явно се е объркала, помисли си той. Такива са жените, когато са бременни. Все забравят нещо. Норийн бе същата някога.
- Може ли да ги изям, татко? Умирам от глад.
Мъри пъхна ключа в таблото.
- Не виждам защо не. На нея вече не й трябват. Виж какво, запази един и за мен.
Най-сетне бе заваляло: сивите облаци, които цял ден заплашваха да изсипят товара си, сега се изливаха върху предното стъкло. Мъри подкара пикапа и бавно излезе на заден ход по кея. Внезапно натисна спирачка, което накара Даниъл да скочи напред, а сдъвканият му сандвич да залепне по стъклото.