Така Франсис можеше да излезе без обяснения и облечена в светли маскировъчни панталони и риза с къси ръкави - това най-много приличаше на предишната й униформа - се измъкна навън, като кимаше за поздрав на момичетата които подминаваше, докато слизаше към галерията.
Наложи се да почука два пъти, преди да получи отговор а дори и след това се дръпна назад, за да провери отново името на вратата.
- Влез.
Влезе в лазарета, чиито стени бяха покрити от пода до тавана с бутилки и стъкленици, подредени върху тесни лавици зад остъклени витрини. Мъжът зад бюрото бе с къса червена коса, пригладена плътно към главата му като защитна броня, и с цивилни дрехи. По лицето му имаше лунички, а край очите - бръчки, които можеха да са резултат от дълго взиране, но съдейки по действията му сега, по-вероятно бяха от усмивки.
- Влизайте направо. Правите задръстване.
Франсис за миг се притесни, после осъзна, че той се шегува, и направи няколко крачки навътре.
- Е, какъв е проблемът? - Той плъзгаше ръка напред-назад по бюрото, сякаш следваше някакъв нечут ритъм.
- Нямам проблем. - Тя изпъна рамене, които бяха сковани под колосаната й риза. - Вие ли сте лекарят? Господин Фарадей?
- Не. - Той я огледа, докато явно се опитваше да прецени дали да я осветли по въпроса. Винсънт Даксбъри. Цивилен пасажер. Вероятно не съм този, когото търсите. Той... хм... пропусна да се качи на кораба. Капитан Хайфийлд ме помоли да заема мястото. А, честно казано, предвид нивото на развлечения на борда, с удоволствие реших да помогна. С какво да бъда полезен?
- Не съм сигурна, че можете - каза тя, озадачена. Поне не в този смисъл. Аз бях... искам да кажа, аз съм медицинска сестра. - Тя протегна ръка. - Франсис Маккензи. Сестра Франсис Маккензи. Чух, че на някои от булките ще бъде позволено да помагат като секретарки или други неща в администрацията, и си помислих, че мога да предложа услугите си тук.
Винсънт Даксбъри стисна ръката й и й даде знак да седне.
- Сестра, значи? Сигурен бях, че може да имаме няколко на борда. Дълго време ли служихте?
- Пет години в Тихия океан - отговори тя. - Последното ми назначение беше в Австралийската обща болница, отделение 2/7 Моротай. - Пребори се с желанието си да добави „сър“.
- Братовчед ми беше изпратен в Япония през четиридесет и трета. А вашият съпруг?
- Моят? О. - За миг изглеждаше объркана. Алфред Маккензи. От Кралския уелски стрелкови полк.
- Кралски уелски стрелкови полк... Повтори го бавно, сякаш имаше тежест.
Тя скръсти ръце в скута си.
Доктор Даксбъри се облегна на стола си, докато въртеше тапата на една кафява стъклена бутилка. Изглежда, че бе в стаята от доста време, но още беше по сако. Внезапно й хрумна, че миризмата на алкохол не е непременно свързана с медицински нужди.
- Така...
Тя зачака, като се стараеше да не се взира прекалено в етикета на бутилката.
- Искате да продължите да служите. Тези шест седмици.
- Ако мога да бъда полезна, да. - Тя си пое дълбоко дъх. - Имам много опит в изгарянията, лечението на дизентерия и третирането на колабирала храносмилателна система. Заради военнопленниците - добави тя. - Имахме доста такива.
- Хм.
- Нямам много познания в женските специалности или акушерството, но мислех, че поне мога да помогна за мъжете. Разпитах на борда на болничния кораб „Ариадне“, където служих последно, и там ми казаха, че на самолетоносачите се наблюдава изключително голям брой инциденти, особено по време на тренировъчни полети.
- Отлично сте подготвена, госпожо Маккензи.
- Ами... не говорим само за полезно прекарване на времето ми, докторе. Бих искала да добия малко повече опит... Аз уча бързо - добави тя, след като той не каза нищо
Последва кратко мълчание. Тя вдигна очи към него, но се смути от изучаващия му поглед.
- Пеете ли? - попита накрая.
- Извинете?
- Песни, госпожо Маккензи. Нали се сещате, популярни мелодии, химни, оперни арии. Той затананика нещо което не й беше познато.
- Опасявам се, че не - отвърна тя.
- Жалко. - Той набърчи нос, после плесна с длан по бюрото. Мислех си да съберем няколко момичета и да поставим представление. Каква прекрасна възможност нали?
Кафявата бутилка, забеляза тя, беше празна. Още не можеше да различи какво е написано на етикета, но сега уханието на съдържанието й леко се разнасяше във въздуха при всяка негова реплика.
Тя си пое дълбоко дъх.
- Сигурна съм, че това би било... полезно, докторе. Но се питах дали не бихме могли да обсъдим само...
- „Далеч, далеч, преди много лета“... Знаете ли „Ледоразбивачът“?