- Не - отвърна тя. - Страхувам се, че не.
- Жалко. „Старата река“... Затвори очи и продължи да пее.
Тя седеше, стиснала ръце в скута си, като се чудеше дали да го прекъсне, или не.
- Докторе?
Пеенето му премина в мелодично тананикане. Главата му бе отметната назад.
- Докторе? Имате ли представа кога ще искате да започна?
- „Не спира да плава“... Отвори очи. Продължи до края на строфата. Госпожо Маккензи?
- Мога да започна още днес, ако искате. Ако смятате, че е... от полза. Униформата ми е в спалното помещение. Нарочно я прибрах в ръчния си багаж.
Беше спрял да пее. Усмихна се широко. Тя се зачуди дали всеки ден ще е така. Щеше да се наложи тайничко да брои бутилките, както беше правила при доктор Арбътнот.
- Знаеш ли какво ще ти кажа, Франсис? Мога ли да те наричам Франсис? Сега сочеше към нея с бутилката си. Изглежда, се наслаждаваше на този момент, в който демонстрираше щедрост. - Ще ти кажа да си вървиш.
- Моля?
Той се разсмя.
- Ядоса се, нали? Не, Франсис Маккензи. Служила си на своята страна и на моята цели пет години. Заслужаваш малко почивка. Предписвам ти шестседмична ваканция.
- Но аз искам да работя - каза тя.
Никакво „но“, госпожо Маккензи. Войната свърши. След няколко кратки седмици ще бъдете заета с най-трудната работа в кариерата си. Ще отглеждате деца, преди да се усетите, а тогава, повярвайте ми, болните войници ще ви се сторят като ваканция. Това е истинската работа. Приемете го от човек, който знае. Три момчета и момиче. Всяко е като малко динамо. - Преброи ги на пръсти, после поклати глава, сякаш бе потънал в размисли за потомството си.
- Това ще бъде единствената работа, от която искам да се интересувате отсега нататък. Истинската женска работа. Затова, колкото и да ми е приятна компанията на една красива млада дама, точно в този момент настоявам вие да се насладите на последните си дни на свобода. Направете си прическа. Погледайте филми. Направете се красива за онзи ваш съпруг.
Тя само го гледаше втренчено.
- Вървете. Хайде, тръгвайте си.
Отне й няколко секунди, докато схване, че са я изпъдили. Той само махна на протегнатата й ръка.
- И се забавлявайте! Елате да попеем някоя и друг мелодийка! „Направете път за утре...“
Можеше да чуе пеенето му чак до долния край на стълбите, водещи към галерията.
Същата вечер морският пехотинец се появи една минута преди девет и половина. Слаб мъж с тъмна, пригладена коса, който се движеше с премерената икономичност на човек, свикнал да остава незабелязан. Застана до вратата на тяхното спално помещение с крака, разтворени малко на четирийсет и пет сантиметра, обърнал гръб на вратата, с очи, вперени в нищото. Той отговаряше за двете каюти отстрани на тяхната, както и за петте отгоре. Други пехотинци бяха разпределени на подобни интервали при останалите.
- Ама че късмет, да ни се падне точно пред вратата - измърмори Маргарет.
Момичетата лежаха по леглата си и четяха или пишеха, а Ейвис си лакираше ноктите с лак, който бе купила от полевия магазин в салона на каюткомпанията. Не беше особено красив цвят, но бе сметнала, че й се полага някаква компенсация за пътуването, което вече се бе оказало изнурително.
Когато чуха стъпките му и видяха през полуотворената врата малка част от тялото му, те сс спогледаха. Почти инстинктивно Маргарет сведе поглед към спящото си куче. Зачакаха да видят дали няма да ги поздрави, или да им нареди нещо, но той просто застана там.
В десет без четвърт Джийн излезе навън с цигарите си и му предложи една. След като той отказа, тя запали и започна да му задава въпроси: къде е киното? Мъжете същата храна ли ядат като булките? Обича ли картофено пюре? Той отговаряше едносрично, като се усмихна само веднъж, когато тя го попита какво прави, когато му се ходи до тоалетна? („О, Джийн“, измърмори Ейвис зад вратата.)
- Обучен съм да не се налага - сухо отвърна той.
- Ами къде спиш? - кокетно попита тя, облягайки се на една от тръбите, които минаваха нагоре по стените.
- В спалното помещение, госпожо.
- И къде е то?
- Военна тайна - отвърна той.
- Не бъди такъв сухар - изтърси Джийн.
Пехотинецът гледаше право напред.
- Само съм любопитна... - Тя пристъпи по-близо и се взря в лицето му. - О, хайде де, имала съм играчки войничета които приказваха повече от теб.
- Госпожо.
Тя явно пресметна с какви други оръжия разполага, конвенционалните нямаше да са ефективни.
- Всъщност - каза тя, докато гасеше цигарата си - исках те помоля нещо... Малко е притеснително.
Пехотинецът видимо настръхна. Напълно разбираемо, мисли си Ейвис.