- Джийн!
- Какво? - Гласът на момичето се надигна възмутено!
- Все някой трябва да ми каже.
Маргарет седна, като внимаваше да не си удари главата в горното легло.
- Сигурно знаеш.
- Тогава нямаше да питам, нали?
- Искаш да кажеш, че никой никога не ти е обяснявал за... за птичките и пчеличките?
Джийн изсумтя.
- Знам къде трябва да го пъхне, ако за това приказваш. Тази част дори ми харесва. Но не знам как от това се получават бебета.
Маргарет млъкна шокирана, но от горното легло долетя глас:
- Щом сте решили да бъдете толкова вулгарни, че да обсъждате подобни теми, поне го правете тихо. Някои от нас се опитват да спят.
- Обзалагам се, че Ейвис знае - изкикоти се Джийн.
- Нали ми беше казала, че си изгубила бебето си - натъртено каза Ейвис.
- О, Джийн. Много съжалявам. - Маргарет неволно вдигна ръка пред устата си.
Настана продължителна тишина.
- Всъщност- обади се Джийн - не бях точно бременна.
Маргарет чу как Ейвис се завърта под завивките си.
- Бях... ами... малко ми закъсняваше, нали знаете. А приятелката ми Поли каза, че това означава, че си бременна. Затова казах, че съм, защото знаех, че това ще ми помогне да се кача на кораба. Макар че, когато пресметнах датите, разбрах, че няма как да е станало, ако разбирате за какво говоря. А после се наложи на два пъти да ми отложат прегледа. И когато ме прегледаха, казах, че съм изгубила бебето, и се разплаках, защото по това време почти бях убедила сама себе си, че е истина, а сестрата ме съжали и каза, че никой няма нужда да разбира за това и че най-важното е да стигна до моя Стан. Сигурно затова са ме сложили с теб, Меги. - Тя дръпна силно от цигарата си. - Е, това е не съм искала да излъжа. - Тя се завъртя, взе една обувка и угаси цигарата в подметката й. В гласа й се появиха упорити и отбранителни нотки: - Но ако някоя от вас ме издаде, ще кажа, че съм го изгубила на борда. Така че няма смисъл да обяснявате нищо.
Маргарет сложи длани върху корема си.
- Никой няма да те издаде, Джийн - каза тя.
Откъм леглото на Ейвис отекна оглушително мълчание.
Навън, някъде в далечината, се понесе ревът на сирена за мъгла. Беше една-единствена, ниска и меланхолична нота.
- Франсис? - попита Джийн.
- Тя спи - прошепна Маргарет.
- Не, не спи. Видях й очите, когато си запалих цигарка. Нали няма да ме издадеш, Франсис?
- Не - отвърна Франсис откъм отсрещното легло. - Няма.
Джийн стана от леглото. Потупа леко крака на Маргарет, после пъргаво се покатери обратно в своето, където известно време шумолеше със завивките, докато се намести.
- Е, хайде, казвайте - обади се тя накрая. - На коя й харесва да го прави и от какво точно стават бебетата?
На палубата за излитане половинтонна бомба от „Щука" изглежда точно като буре с бира. Търкулва се небрежно корема на зловещия малък самолет със същото весело безхаберие, все едно й предстои да се преобръща по стъпалата на избата. Заобиколена от братята си, заслонени от летящите в близка формация бомбардировачи, тя сякаш спира за миг в небето, а после полита надолу към кораба, насочена сякаш от невидима сила право към палубата.
Това е едно от нещата, които капитан Хайфийлд мисли, докато се взира във връхлитащата го смърт. Това както и фактът, че когато огнената стена се издига от бронираната палуба, поглъщайки контролната кула и командния център на кораба, а синьо-бялата топлина пълзи нагоре, докато той е обзет от парализиращ ужас, както винаги си бе представял, че ще стане, той е забравил нещо. Нещо което е трябвало да направи. И в сляпата си безпомощност дори самият той бегло осъзнава колко е нелепо да се опитва да си спомни някаква забравена задача пред лицето на неминуемото му изпепеляване.
И тогава, в ревящото сърце на огъня, докато край него валят бомби и подскачат по палубата, докато ноздрите му парят от миризмата на изгоряло гориво, а в ушите му отекват писъците на хората му, той вдига очи и вижда един самолет там, където няма такъв. И самолетът също е погълнат от пламъците, чиито жълти езици облизват пилотската кабина, скосените криле са почернели, но недостатъчно, че да скрият вътре лицето на Харт, което е недокоснато и очите му са пълни с въпроси, когато се извръщат към капитана.
„Съжалявам“, през сълзи отронва Хайфийлд, без да сигурен дали грохотът на огъня ще позволи на думите му да стигнат до младия мъж. „Съжалявам.“
Когато се събужда с мокра възглавница под все още тъмното небе над Тихия океан, той продължава да повтаря тези думи в тишината.
СЕДМА ГЛАВА