Аз, както мнозина други, изпитвах сложна смесица от любов и омраза към „Вик". Мразехме живота на кораба, но се гордеехме с него като бойна единица. Проклинахме го помежду си, но не понасяхме, ако някой страничен човек се изкаже пренебрежително за него... това бе кораб с късмет. Моряците са толкова суеверни.
Л. Троуман, моряк, корабът „Виктория“, „Вино, Жени и Война“
Две седмици по-рано
Според корабния му дневник „Виктория“ бе участвал в сражения в Северния Атлантик, в Тихия океан и последна му мисия, край Моротай, където с помощта на „корсарите“ на борда му бе помогнал за отблъскването на японците и имаше белези за доказателство. Както и много други кораби, той също бе спирал многократно през годините в доковете на Улумулу, за да ремонтират повредения му от мини корпус, да запушат дупките от куршуми и торпеда, да заличат жестоките белези от времето в океана, преди да го изпратят отново, понесъл мъжете, които също бяха позакърпени и подготвени за битка.
Капитан Джордж Хайфийлд не беше от хората с развинтено въображение, но докато крачеше но сухия док, загледан в мъглата към корпусите на „Виктория“ и съседите му, той често се улавяше, че мисли за корабите като за свои приятели. Лесно бе да си ги представиш, че изпитват някакво страдание, че имат някакъв свой характер, след като са се съюзили с теб, дали са ти най-доброто от себе си, неуморно са плавали в бурно море и са попадали под кръстосан огън. За четиридесет години служба бе имал своите фаворити: онези, които бе чувствал безапелационно свои, случайна алхимична комбинация от кораб и екипаж, в която всеки един знаеше, че с готовност би дал живота си за другия и за кораба. Тайно преглъщаше горчиви сълзи, когато ги напускаше, и не толкова тайно, когато биваха потопени. Често си мислеше, че сигурно това са изпитвали предишните поколения бойци към конете си.
- Горкичкият - прошепна той, като погледна дупката, зейнала в корпуса на самолетоносача. Толкова приличаше на „Непобедим“, стария му кораб.
Докторът му бе обяснил, че трябва да използва бастун, Хайфийлд подозираше, че бе казал на другите хора, че изобщо не бива да бъде допускан да се върне в морето.
- Тези неща заздравяват по-бавно на твоите години бе отбелязал той, вперил поглед в синьо-лилавия белег на мястото, където металът бе разкъсал плътта до кост, в набръчканата кожа на изгореното място наоколо. - Не съм убеден, че трябва да си на крака все още, капитане.
Хайфийлд се бе самоизписал от болницата същата сутрин.
- Имам кораб, който трябва да прибера у дома - бе отвърнал той, приключвайки разговора. Нямаше никакъв шанс да се остави да го обявят за негоден за служба точно сега.
Както и всички останали, лекарят не каза нищо. Понякога на Хайфийлд му се струваше, че никой вече не знае какво да му каже. Не ги винеше: на тяхно място той вероятно би изпитвал същото.
- О, Хайфийлд. Казаха ми, че си тук някъде.
- Сър. - Спря и отдаде чест. Адмиралът се приближи в ситния дъждец, като махна на офицера, който вървеше зад него и му носеше чадъра, да ги остави. Над тях чайките кръжаха и се спускаха, а виковете им бяха заглушени от мъглата.
- Кракът ти по-добре ли е?
- Нищо му няма, сър. Като нов е.
Видя как адмиралът свежда поглед към него. Когато видиш адмирал навън, обичаха да казват моряците, никога не знаеш дали да си излъскаш копчетата за церемониален парад, или да се приготвиш за здраво скастряне. Но Макманъс беше свестен тип, който, незнайно как, винаги знаеше какво става. Толкова много от подобните нему прекарваха времето си зад бюрата, откъдето се измъкваха само за да се качат на някой кораб точно преди да се прибере у дома, като така се окичваха с част от неговата слава. Но този адмирал беше рядка птица: винаги искаше да знае какво става на доковете, ставаше посредник при разрешаване на спорове, тестваше политическите води, поставяше под съмнение всичко, не пропускаше нищо.
Хайфийлд потисна желанието си да премести тежестта на тялото си на другия крак. Внезапно осъзна, че Макманъс сигурно знаеше и за това.
- Реших да изляза и да погледна „Виктория“ - каза той. - Не съм виждал кораба от няколко години. Откакто бях на борда му по времето на адриатическите конвои.
- Може да ти се стори леко променен - отбеляза Макманъс - Малко е пострадал в боя.
- Мисля, че можем да кажем същото за повечето от нас. - Това бе опитът на Хайфийлд да се пошегува и Макманъс го прие с лека усмивка.
Двамата мъже закрачиха бавно по дока и неволно тръгнаха в крак.
- Значи, си изписан от болницата и готов отново да потеглиш, нали така, Хайфийлд?