- Сър.
- Ужасно е онова, което се случи. Всички ти съчувстваме, да знаеш.
Хайфийлд продължи да гледа право напред.
- Да - продължи Макманъс. - Харт щеше да стигне чак до върха. Не беше просто обикновен летец... Направо срамота, след като всички бяхте толкова близо до връщането у дома.
- Свързах се с майка му, сър, докато бях в болницата.
- Да. Добре си сторил. Най-добре да го чуе от теб.
Беше смущаващо да го хвалят за това дребно постижение. После Хайфийлд осъзна, както се случваше често когато споменаваха младежа, че не може да говори повече.
Когато мълчанието продължи няколко минути, адмиралът спря и се обърна към него.
- Не бива да обвиняваш себе си.
- Сър.
- Чух, че си малко... потиснат от всичко. Е, всички сме страдали от подобна загуба и всички сме лежали будни питайки се дали не е било възможно да я предотвратим. - Преценяващият му поглед обхвана лицето на Хайфийлд. - Не си имал избор. Всичко го знаят.
Хайфийлд се стегна. Беше му трудно да срещне погледа на адмирала.
- Сериозно го казвам. И ако кариерите на останалите хора в екипажа ти продължат толкова дълго, колкото твоята, те самите ще видят и по-страшни изпитания. Не се задълбавай, Хайфийлд. Такива неща се случват. Макманъс замълча, сякаш бе потънал в мислите си, а Хайфийлд запази мълчание, заслушан в стъпките си по вече хлъзгавия док, в далечното бучене и стържене на крановете.
Почти бяха стигнали до подвижното мостче. Дори и оттук можеше да види инженерите на борда, които заменяха изкривените металните части, чуваше ударите с чук и воя на бормашините, което му подсказваше, че заварчиците са вътре в хангара. Бяха работили здраво, но една огромна овъглена цепнатина в десния борд все още личеше в гладкия сив метал. Нямаше да спечели някой конкурс за красота, но докато очите му обхождаха кораба, Хайфийлд усети как мъката от изминалите няколко седмици се стопява.
Спряха в подножието на подвижния мост и с присвити очи погледнаха нагоре в лекия дъждец. Кракът на Хайфийлд отново потрепери и той се зачуди дали не би могъл незабелязано да се придържа към парапета.
- Е, какво следва, когато се върнеш, Хайфийлд?
Той се поколеба.
- Ами ще бъда пенсиониран, сър.
Това го знам, човече. Имам предвид, с какво ще се занимаваш? Имаш ли някакви хобита? Или някоя госпожа Хайфийлд, която си крил през всичките тези години?
- Не, сър.
- О.
На Хайфийлд му се стори, че долавя съчувствие в гласа му. Искаше да каже, че никога не бе усещал липсата на женска компания в живота си. Ако се сближиш прекалено с никоя жена, тогава никъде другаде не си щастлив. Бе видял как мъжете тъгуват за жените си, докато плават, а после се дразнят от ограниченията на женското присъствие и домашния уют, когато са на сушата. Вече не си правеше труда да им го казва: в няколкото случая, когато го бе направил, мъжете го гледаха доста озадачено.
Адмиралът се обърна отново към „Виктория“.
- Е, нищо не може да се сравни с пълното отдаване на кариерата, нали? - Предполагам, че нямаше да получим най-доброто от теб, ако винаги мислеше за някоя жена някъде далеч.
- Така е, сър.
- Голфът е моята страст. Планирам да стоя на игрището от сутрин до вечер. Мисля, че и на жена ми ще й хареса така. - Той се засмя. - Свикнала е да си прави своите неща. През всичките тези години, нали разбираш.
- Да - съгласи се капитан Хайфийлд, макар да не разбираше.
- Хич не е очарована от перспективата да й се мотая в краката през цялото време.
- Така е.
- Ти няма защо да се притесняваш от това, нали? Можеш да играеш голф, колкото си щеш.
- Не си падам особено по голфа, сър.
- Какво?
- Мисля, че съм по-щастлив в океана. — Едва не каза онова, което си мислеше: че не е сигурен какво ще прави. И че се чувства дискомфортно от това. Животът му през последните четири десетилетия бе планиран до минута, знаеше дни и седмици напред какво ще прави и дори, според напечатания му график за краткосрочно или дългосрочно назначение, в коя част от света ще бъде.
Някои смятаха, че е късметлия, че приключва кариерата си с края на войната: в блясъка на славата, шегуваха се те, после осъзнаваха какво са казали. „Ще отведа моите момчета у дома“, казваше си той. „Това е добър край." Звучеше доста убедително. Няколко пъти се налагаше да се бори с желанието си да моли адмирала да му позволи да остане.
- Да се качваме?
- Мислех да инспектирам работата. Изглежда, са много заети. - След като отново бе на борда, Хайфийлд усети частица от предишната му самоувереност да се връща, чувството за сигурност и ред, които му се бяха изплъзнали по време на престоя му в болницата, да се възстановява. Адмиралът не каза нищо, но тръгна бодро по подвижния мост с ръце, сключени на гърба.