Дъската за отбелязване бе обърната към стената. Капитанът застана на входа, обърна я и пъхна картончето с името си, за да потвърди присъствието си на борда; успокоителен жест. После заедно прекрачиха прага, като едновременно се наведоха, докато влизаха в огромния като пещера хангар.
Не всички светлини бяха запалени и на Хайфийлд му трябваха няколко минути да свикне със сумрака. Наоколо имаше доста моряци, които закрепваха огромни кашони с екипировка върху тесни лавици, вдигаха и сваляха черни кофи с инструменти за онези, които работеха над тях. В единия край трима млади бояджии подновяваха боята по тръбите. Обърнаха се да погледнат зад себе си и явно се, поколебаха дали трябва да отдадат чест. Разпозна единия - младеж, който едва не бе изгубил пръста си преди няколко седмици, заплитайки го във въжетата. Момчето отдаде чест, при което се видя кожената превръзка на ръката му. Хайфийлд кимна за поздрав, доволен, че младежът отново работи. После погледна напред към огромните асансьорни шахти, които отвеждаха самолетите на палубата. Няколко мъже работеха там, един стоеше върху скеле и явно закрепваше метални подпори на равни интервали по цялото протежение на шахтата чак до палубата за излитане. Той зяпна учудено, опитвайки се да измисли възможно обяснение. И не успя.
- Хей! Ти! - Младият заварчик на скелето вдигна предпазния си шлем. Капитанът отиде до входа на шахтата. - Какво, за бога, си мислиш, че правиш?
Мъжът не отговори, а по лицето му се четеше колебание.
- Какво правиш в асансьорните шахти? Да не си откачил? Знаеш ли за какво служат шахтите? Позволяват на самолетите да се качват горе и да слизат обратно. Кой, за бога, ти е казал да...
Адмиралът сложи ръка върху рамото на Хайфийлд. Минаха няколко секунди преди капитанът, чието внимание фокусирано изцяло в невероятната гледка пред него, да се усети това.
- По този повод дойдох да поговорим.
- Проклетият глупак слага метални подпори в асансьорните шахти. Подпори за легла, за бога. Не разбираш ли какви ги вършиш, човече?
- Изпълнява моите заповеди, Хайфийлд.
- Извинете, сър?
- Става дума за „Виктория“. Имаше ново развитие, докато ти беше в болницата. Заповеди от Лондон. Това плаване няма да бъде толкова просто, колкото си мислиш.
Лицето на Хайфийлд помръкна.
- Още военнопленници ли?
- Не.
- Само не вражески военнопленници. Помните какви неприятности имахме на...
- Опасявам се, че е по-лошо, Хайфийлд. - Адмиралът въздъхна дълбоко и впери поглед в лицето на капитана. - Леглата са за жените.
Последва дълго мълчание.
- Ще заведеш своите момчета у дома. Но имаш допълнителен товар. Около шестстотин австралийски военни съпруги, които отиват при мъжете си в Старата Англия. Асансьорните шахти ще се използват за допълнителните легла.
Заварчикът поднови работата си, а оксиженът му разпръсна искри по металната рамка.
Капитан Хайфийлд се обърна към адмирала.
- Но те не могат да се качат на моя кораб.
- Войната е виновна, Хайфийлд. Налага се да се справяме с каквото имаме.
- Но те пътуват с транспортни кораби, сър. Лайнер където могат да бъдат настанени. Не може да качите момичета и бебета, и всичко останало на самолетоносач. Това е лудост. Трябва да им го кажете.
- Не мога да кажа, че бях напълно съгласен. Но нужда та преди всичко, друже. Всички транспортни кораби вече се използват. - Той потупа рамото на капитана. Сам шест седмици. Ще минат, преди да се усетиш. А и след онази история с Харт и мината мъжете може да се поободрят. Да се поразсеят.
„Но това е последното ми плаване. Последното пътуване с моите момчета. С моя кораб.“ Хайфийлд усети в гърлото му да се надига стенание, гняв от унижението.
- Сър...
- Виж, Джордж, телефонните линии с Лондон направо са пламнали по този въпрос. Има известно политическо напрежение покрай тези съпруги. Британските момичета правят демонстрации пред Парламента, защото смятат, че са забравени. Както висшето военно командване, така и австралийското правителство много държат да няма повторение на тези събития и тук. И бездруго има доста недоволство сред австралийските мъже, задето толкова много от жените им са се омъжили извън родината си. Мисля, че всички страни смятат за най-разумно да изведат жените от страната, колкото е възможно по-скоро, и всичко да се уталожи полека.
Тонът му стана сговорчив:
- Знам, че ти е трудно, но опитай се да погледнеш на нещата от гледната точка на момичетата. Някои от тях не са виждали мъжете си повече от две години. Войната свърши и те са нетърпеливи да се съберат отново. Забеляза скованата челюст на капитана. - Постави се на тяхно място, Джордж. Те само искат да се приберат у дома при любимите си, колкото може по-скоро и с по-малко разправии. Сигурно разбираш какво им е.