Тогава пътниците, които бяха прекарали предните два дни в обикаляне по палубите като неспокоен рояк, се оттеглиха, първо един по един, а после и на големи групи, в леглата си. Онези, които останаха на крака, се придвижваха със залитане по коридорите, разтворили крака за опор и облягайки се на стените. Лекциите бяха отменени, както и планираното обучение за използването на спасителните лодки, когато стана ясно, че прекалено малко от жените изобщо могат да се задържат на крака, за да има смисъл. Служителките от женския корпус, които още можеха да вървят, правеха всичко по силите си да раздават хапчета против повръщане на нуждаещите се.
Ревът на морето, периодичното прозвучаване на корабната сирена и неспирното дрънчене на вериги и самолетни установки над тях правеше съня невъзможен. Ейвис и Джийн - нямаше как Джийн да пропусне, нали? - лежаха на леглата си, потънали в личния си свят на нещастие и пристъпи на гадене. Поне светът на Ейвис бе личен: тя можеше да каже, че знае всеки един от симптомите на Джийн как стомахът й се бил свил на топка, как дори и коричка сух хляб я накарала да се изложи до вратата на столовата на палубата за излитане, колко ужасен бил онзи огняр, който не спирал да ги следва чак до пералното помещение и който изял сандвич със сирене и солен мармалад точно пред нея само за да й стане още по-зле. Всичко се виждало в устата му и...
- Да, да, Джийн. Представих си го - прекъсна я Ейвис и си запуши ушите.
- Значи няма да дойдете с нас за чая? - попита ги Mapгарет откъм вратата. - Има пържола от консерва. - Кучето спеше на леглото, видимо необезпокоявано от лошото време.
Джийн се бе обърнала към стената. Отговорът й, може би за късмет, бе неразбираем.
- Хайде тогава, Франсис - каза Маргарет. Явно оставаме само двете.
Маргарет Донлийви бе срещнала Джоузеф 0’Брайън година и половина по-рано, когато брат й Кълм го бе довел у дома една вечер от бара, заедно с шест-седем други приятелчета, които се бяха превърнали в постоянно присъствие в домакинството им в месеците преди края на войната. Така братята й се стараеха да запълнят къщата, опустяла, след като майка им си бе отишла, обясни тя. Не можеха да понесат празнотата, оглушителната тишина, причинена от отсъствието на един тих човек. Нито баща й, нито братята й искаха да оставят нея и Даниъл сами, докато давеха мъката си в бара - бяха грижовни и внимателни, макар невинаги да им личеше, - затова в продължение на няколко месеца докарваха целия бар във фермата, понякога цели четиринадесет-петнадесет човека, увиснали от каросерията на пикапа, често американци, които носеха алкохол и бира, или ирландци, които пееха песни, докарвайки Мъри до сълзи на умиление. Къщата се изпълваше всяка нощ с шум от мъжете, които пееха и пиеха, а понякога към него се присъединяваше и подсмърчането на Даниъл, който се мъчеше да разбере какво става.
Джо беше единственият, който не ме покани на среща и не ми се натрапваше - каза тя на Франсис, докато хапваше от картофеното пюре в почти празната столова. - Другите или ме смятаха за нещо като сервитьорка в бара, или се опитваха да ме прегръщат, когато братята ми не гледат. Наложи се да ударя един с лопатата, когато реши да си позволи волности в обора. - Сграбчи здраво металната си табла, която се плъзна по масата. - Не се върна повече.
Седмица след това Кълм бе хванал друг да наднича през вратата, докато тя беше в банята, и той, Нийл и Лиъм го бяха пребили почти до смърт. И повече не водеха мъже вкъщи.
Освен Джо, който идваше всеки ден, закачаше Даниъл и се шегуваше с него, даваше на баща й съвети, почерпени от опита в малкото стопанство на неговия баща в Девън, и тайничко хвърляше погледи към нея, като й подаряваше твърде малки найлонови чорапи и цигари.
- Накрая трябваше да го питам - каза Маргарет - защо не ме покани поне веднъж на среща. Отговори ми, че разчитал, че като се мотае достатъчно дълго наоколо, ще свикна да го приемам като част от мебелировката.
Двамата бяха излезли заедно на разходка за първи път точно три месеца преди Американските военновъздушни сили да пуснат бомбата над Хирошима, и няколко седмици по-късно се бяха оженили - Маргарет, облечена в сватбената рокля на майка си в последния ден, в който Джо можеше да получи отпуск. Тя си знаеше, че двамата ще са разбират чудесно. Джо, отбеляза тя, беше като братята й. Не вземаше прекалено сериозно нито себе си, нито нея.