- Този човек е пълен негодник - заяви Реник, който дойде да вземе чинията на капитана. Беше служил при Хайфийлд почти десет години и изразяваше мнението си със свобода, породена от дългогодишен опит.
- Такъв е, но е единственият помощник-капитан, с когото разполагам.
- Мъжете не го уважават. Няма да имате полза от него в това плаване.
- Знаеш ли какво, Реник? Точно в момента, негодник или не, Добсън е последната ми грижа.
Стюардът сви рамене. По набръчканото му шотландско лице се четеше изражение, което намекваше на капитана, че и двамата знаеха повече, отколкото искаха да споделят. Когато излезе от стаята, погледът на Хайфийлд отново се спря на писмото. Той стисна чашата с вино в другата си ръка и помете с длан листа от махагоновата маса право в коша за боклук отдолу.
Денис беше сбъркал за пехотинеца. Когато Маргарет и Франсис се върнаха в каютата си, той стоеше отвън, вдигнал ръка да почука.
- Хей! - викна Маргарет и се опита, въпреки натежалия си корем и люлеещ се под, да изтича по коридора. - Хей!
Той свали ръка и Маргарет използва момента да застане между него и вратата.
- Мога ли да помогна с нещо? - попита тя, задъхана, подпряла с ръка корема си.
- Нося ви солени бисквити. Заповед на капитана, госпожо. Правим го за всички болни.
-Те спят - заяви Маргарет. - Най-добре да не ги безпокоим, нали така, Франсис?
Франсис погледна мъжа, после извърна лице.
- Да.
- Нашата Франсис е медицинска сестра - каза Маргарет. - Знае какво е най-добре за морска болест.
Последва кратка пауза.
- Солените бисквити помагат. - Пехотинецът стискаше кутията здраво в двете си ръце. - Да ги оставя ли на вас тогава?
- Да. Благодаря. Маргарет пое кутията и присви очи от болка: на бебето не му бе харесало раздрусването. Мъжът гледаше вторачено Франсис. Когато усети, че Маргарет го наблюдава, той побърза да извърне поглед.
- Няма да съм тук тази нощ - каза той. - Има доста заболели заради времето, затова ще помагам за вечерната проверка. Но имам разрешение да ви нагледам по-късно, ако предпочитате. Говореше някак накъсано, сякаш нямаше много опит в общуването.
- Не - отвърна Маргарет. - Ще се оправим. - Усмихна му се широко. Благодаря за предложението все пак. И не е нужно да ни наричате „госпожо“. Струва ми се твърде... Официално.
- Заповед, госпожо.
- О. Заповед.
- Точно така. Той вдигна ръка към козирката си за поздрав.
- Довиждане тогава. И благодаря за бисквитите. - Маргарет помаха с пръсти. Молеше се Мод Гон, събудена от гласа й, да не се разлае.
Когато отвориха вратата, Джийн се събуди и надигна бледото си лице изпод одеялото. Отказа бисквитите и бавно седна, разкривайки горната половина на фланелена нощница, украсена с малки розови розички по деколтето. Маргарет се сепна колко млада изглежда тя.
- Мислиш ли, че трябва да занесем нещо? - Мод Гон бе скочила в скута й и се опитваше да близне лицето й.
- Къде да го занесете?
- В столовата на огнярите. Нещо за пиене или каквото и да е.
- Аз няма да ходя - каза Франсис.
- Трябва! Не мога да ида сама!
Джийн присви очи. Имаше сенки под тях.
- Къде да отидеш? - измърмори тя.
- Има нещо като парти долу - отвърна Маргарет. -Обещаха ми игра на покер. Ще сляза, щом поразходя набързо Моди. Хайде, Франсис, не можеш да седиш тук цяла нощ. Ще ти бъде скучно.
- Наистина не си падам по подобни неща - отвърна Франсис. Но не звучеше особено убедена.
- Тогава аз ще те науча.
- Няма да ме оставите тук - заяви Джийн и прехвърли крака над ръба на леглото.
- Сигурна ли си? - попита Маргарет. - Навън е доста бурно.
- По-добре ще е, отколкото да си изповръщам червата в компанията на Госпожица Добри Маниери - отвърна тя посочвайки с палец към спящата на отсрещното легло Ейвис. От него висеше дълъг копринен халат в бледорозово. - Идвам с вас. Няма да пропусна парти. Това ще с най веселото нещо, което ми се е случило, откакто сме отплавали.
Маргарет считаше, че каютите на булките са тесни, но нищо не я бе подготвило за множеството мъже, които можеха да се окажат натъпкани в едно помещение за храна, почивка и свободно време, не по-голямо от салона в дома на някой от работническата класа. Първият признак беше миризмата: мускусният аромат, който и бе познат от стаите на братята й у дома, тук бе кондензиран, увеличен стократно и ги посрещна като зловонен порив още от другата страна на вратата. Беше миризмата на мъжки тела в постоянен близък контакт, измити и неизмити, на пот, на алкохол и цигари, на неизпрано бельо и неща, за които нито Франсис, нито Маргарет искаха да си помислят. Не беше чудно: четири етажа по-надолу, точно до нивото на водата, крайно невероятно бе в помещението да е влизала повече от глътка-две свеж въздух. И понеже се намираше точно над машинното отделение откъм старборда, помещението беше в почти постоянно състояние на вибрация, а шумът се носеше изпод краката им с ужасно и чудовищно постоянство.