- Франсис? Сигурна ли си, че не искаш да изиграеш една игра? - Маргарет отново бе спечелила. Денис само бе подсвирнал и бе хвърлил своите карти, заплашвайки я с жестоко отмъщение при следващата им среща на масата. Изобщо не се съмняваше, че отново ще играят заедно.
- Не. Благодаря.
- Ще се справиш страхотно. - Лицето й бе почти напълно безизразно; дребните й, леко изострени черти не разкриваха нито следа от неудобството, което Маргарет знаеше, че тя изпитва. Вече няколко пъти бе споменала, че Франсис е медицинска сестра и тя няколко пъти бе отказала да говори за времето на службата си. В думите й имаше достатъчно любезност, за да не бъдат приети като обида. Но само толкова.
- Приятелката ти добре ли е? - тихо я попита Денис.
- Мисля, че е малко срамежлива. - Маргарет нямаше друго обяснение. Гледаше надолу, притеснена, че се представя за близка с жена, която е срещнала съвсем наскоро.
- „Малку шрамежлива“ - имитира я механикът зад гърба й.
- Млъкни, Джексън. Е, къде служи мъжът ти?
- Във флота - отвърна Маргарет. - Джоузеф 0’Брайън. Инженер е на „Александра“.
- Инженер, значи? Хей, момчета, Мегс е от нашите. Жена е на инженер. Знаех си, че имаш вкус, Мегс, още щом те видях.
- Обзалагам се, че си виждал много жени. Маргарет повдигна вежди.
- Малко са били с добър вкус - подхвърли приятеля му.
Изиграха още четири-пет раздавания и играта, както й обстановката, бързо разсеяха усещането на жените, че с намират сред непознати. Маргарет знаеше, че е безопасен избор за някого като Денис: той беше от мъжете, които се наслаждаваха на женска компания, след като възможността за сексуално завоевание бъде отписана. Беше се притеснявала, че бременността й може да направи плаването по-трудно за нея; сега разбираше, че може да го улесни.
Още по-хубавото бе, колкото и невероятно да звучеше, че тези мъже не обръщаха внимание на корема й. Почти всяка жена, която бе срещнала на борда досега, я бе питала колко напреднала е бременността й, дали бебето е „добро“ какво ли означава „лошо“ бебе, питаше се тя, дали се надява на момче или момиче. Сякаш бе престанала да е Маргарет и се бе превърнала в крачещ инкубатор. Някои искаха да го докоснат и шепнешком споделяха, без да ги е питала, как и те искат същото. Други, като Ейвис, гледаха корема й с едва прикрито отвращение или изобщо не го споменаваха, сякаш се опасяваха, че може да се заразят някак. Маргарет рядко засягаше темата: преследвана от кошмарните спомени за раждането при кравите на баща й, тя още не се бе примирила с биологичната си съдба.
Изиграха още две, три, няколко раздавания. В стаята стана още по-задимено. Мъжът в ъгъла изсвири две песни, които тя не познаваше, а после и „Зелените поля на дома“, в много бързо темпо на тромпета си. Мъжете спряха да играят, за да попеят. После Джийн се включи с някаква вулгарно-шеговита песничка, но забрави последните няколко стиха. Запревива се от смях.
Стана късно, или поне й се струваше така: без наличието на естествена светлина или часовник не беше възможно да се каже дали времето е спряло, или вече са в малките часове. Имаше само добри или лоши карти, кикотенето на Джийн, тромпета в ъгъла и звуците, които, с малко въображение, имаха някаква прилика с дома.
Маргарет свали картите си и даде на Денис секунда да схване.
- Мисля, че си ми длъжник, господин Тимс.
- Нямам и петак вече - обяви той с добродушно отчаяние. Ще се задоволиш ли с купони за цигари? Нещо за подарък на мъжа ти?