- Това поражда напрежение на кораба. И алкохол. Кога последно сме имали толкова много провинения в пияно състояние?
Двамата други мъже поклатиха глави.
- Ще организираме претърсване на шкафчетата, капитане. Да видим дали няма да можем да изчистим запасите - каза Добсън.
През прозореца зад тях се виждаше небето, което се бе избистрило до ясно и наситеносиньо, морето, което бе спокойно. Такава гледка нямаше как да не изпълни сърцето с оптимизъм. Но Хайфийлд не изпита радост от нея: Кракът му туптеше вяло цяла сутрин, едно постоянно напомняне за провала му.
Постара се да не го погледне сутринта, когато се обличаше: цветът му го притесняваше. Бледоморавият оттенък не свидетелстваше за растежа на нова, здрава тъкан, а за някаква трескава борба, която се водеше отдолу под кожата. Ако Бъртрам, щатният доктор, беше на борда, непременно щеше дa го помоли да го погледне. Той би разбрал. Но Бъртрам не се бе появил навреме в Сидни, сега го очакваше военен съд, а онзи проклет глупак Даксбъри бе заел мястото му.
Добсън се наведе напред, облегнал лакти на коленете си.
- Служителките от женския корпус ми споделиха, че са сигурни, че нощем има движение. Дежурната на палуба Б снощи е трябвало да прекрати определена ситуация.
- Сбиване?
Двамата седнали мъже се спогледаха, после се обърнаха към капитана.
- Не, сър. Хм... физически контакт между булка и един от специалистите.
- Физически контакт?
- Да, сър. Бил я прегърнал зад... зад прикритието на помпата за вода от трюма.
Хайфийлд подозираше, че това може да стане, бе предупредил началниците си. И все пак реалността му дойде като юмрук в лицето. Самата мисъл, докато си седеше тук че подобни неща ставаха на борда на собствения му кораб..
- Знаех си, че ще стане така - каза той и забеляза, че другите двама са значително по-малко притеснени от самия него. Всъщност Добсън изглеждаше така, сякаш се стараеше да скрие усмивката си. - Ще се наложи да сложим на пост още пехотинци пред зоната с хангарите, пред столовата на огнярите и на моряците.
- С цялото ми уважение, сър - намеси се капитанът на пехотинците, момчетата ми вече се въртят на седемдневни смени, освен другите си задачи. Не мога да искам от тях допълнителни дежурства. Видяхте колко изтощен вид има Никол, а и не само той.
- Нужно ли е да дежурят и пред столовите на мъжете - обади се Добсън. - Ако пехотинците пазят булките да не излизат, а в добавка и служителките на женския корпус обикалят на проверка, това би трябвало да е достатъчно, нали така?
- Е, очевидно не е, нали? Не и щом се налага да разтърваваме опипващи се в тъмното двойки и бог знае какво още. Вижте, само една седмица е минала, откакто напуснахме пристанището. Ако оставим това да се размине безнаказано, не ми се мисли къде ще се озовем накрая. Преследваха го видения на двойки, блудстващи в склада за брашно, на разгневени съпрузи и зачервени лица на адмирали.
- О, стига, сър. Бих казал, че е важно да гледаме в перспектива.
- Каква е тя?
- Задължително е да има известни спънки в началото особено предвид броя на хората в екипажа, които са заедно за първи път, но това не е нещо, което можем да контролираме. Всъщност след онази история с „Непобедим“, вероятно е добър знак. Показва, че мъжете се съвземат малко.
До този момент вероятно от дипломатичност или дори стремеж да не нараняват по-дълбоко капитана си никой не бе говорил за потъналия кораб, поне не във връзка с духа на екипажа. При споменаването на името на кораба Хайфийлд стисна зъби. Може би като естествена реакция. Или по-вероятно заради човека, който го бе изрекъл.
Докато той събираше мислите си, Добсън добави лукаво:
- Ако предпочитате, капитане, бихте могли да оставите дисциплинарните въпроси на нас. Би било жалко, сър, ако заради няколко младежки простъпки, не можете да се насладите на последното си плаване.
В хапливите думи на Добсън, в отпуснатия му, уверен маниер се съдържаше всичко, което мъжете си мислеха сега за Хайфийлд, но не изричаха гласно. Някога Добсън изобщо не би посмял да му говори така. Капитанът бе толкова слисан от това едва прикрито неподчинение, че не можеше да проговори. Когато стюардът му пристигна с чая, се наложи да чака няколко секунди, преди да забележи присъствието му.
Капитанът на пехотинците, по-дипломатичен по натура, се наведе напред.
- Мисля, сър, че доста от проблемите тази седмица бяха свързани с условията при преминаването през Големия залив - каза той. - Вярвам, че както моряците, така и жените, са се възползвали от факта, че доста от надзорниците ги нямаше, за да повишат нивото на... хм... общуване. Нека да минат още няколко дни и жените няма да са толкова впечатлени, а и мъжете ще свикнат да ги виждат наоколо. Предполагам, че всичко ще се успокои.