- Все нещичко трябва да хапнеш.
- Само чаша вода. Може би солена бисквитка, ако имат такива.
- Горкичката ти, а? Повечето не страдат толкова.
На средата на пода имаше три локвички. Отразяваха светлината от прозорците.
- Сигурна съм, че скоро ще се оправя. - Ейвис се постара да се усмихне ведро. Много малко трудности в живота не могат да бъдат облекчени от любезна усмивка - майка й го повтаряше непрекъснато.
- Аз бях така в първите си месеци. - Маргарет потупа корема си. Даже препечен хляб не можех да хапна. Беше наистина ужасно. Странно ми е, че не страдам от морска болест като теб и Джийн.
- Имаш ли нещо против да говорим за друго?
Маргарет се засмя.
- Разбира се. Съжалявам, Ейв. Ще ида за чай.
„Ейв.“ Ако Ейвис се чувстваше малко по-добре, непременно щеше да я поправи: нямаше нищо по-лошо от съкратено име. Но Маргарет вече бе тръгнала с тежка стъпка към масата с чая, като я остави само в компанията на Франсис, което бе още по-неловко.
През изминалите няколко дни Ейвис бе решила, че има нещо крайно смущаващо у Франсис. Някакво особено напрежение, сякаш, докато си седи мълчаливо, непрекъснато те преценява. Дори и когато се държеше мило и й носеше хапчета против повръщане, докато проверяваше дали не се е обезводнила твърде много, пак имаше някаква резервираност в поведението й, все едно че у Ейвис има нещо, с което тя не искаше твърде да се сближава. Сякаш тя самата беше много специална!
Маргарет й бе казала, че на Франсис са й отказали, когато си е предложила услугите в медицинската служба на кораба. По-егоистично настроената половина от Ейвис се питаше какво ли не е наред според флота в това момиче; другата половина си мислеше колко по-лесен би бил животът, без тя да се мотае наоколо по цял ден, без измъчените разговори и сериозното й лице. Тя погледна към другите маси с момичета, които си бъбреха, сякаш се познават от години. Вече се бяха оформили групички, тясно свързани и затворени за външни лица. Ейвис, загледана в една особено весела групичка, се бореше с желанието си да им се хареса, да покаже, че не е с това странно и строго на вид момиче по свое желание. Но това, естествено, би било грубо.
- Имаш ли някакви планове за този следобед?
Франсис се бе зачела в броя на „Дейли Шип Нюз“. Вдигна рязко поглед, а изражението на лицето й бе толкова сковано, че на Ейвис й се прииска да поясни, че това не е подвеждащ въпрос все пак. Светлата й рижа коса бе стегната в строг кок. Ако беше някоя друга, Ейвис би предложила да й направи по-подходяща прическа. Щеше да е по-симпатична, ако малко освежи вида си.
- Не - отговори Франсис. После, когато последвалата тишина заплашваше да ги погълне и двете, добави: -Мислех да поседя тук известно време.
- О. Е, изглежда, времето се е оправило, нали?
- Да.
- Лекцията днес ми се стори доста скучна - продължи Ейвис. Тя се ужасяваше от прекъсването на разговора.
- О?
- Купонна система и какво ли още не. - Тя въздъхна. - Честно казано, когато стигна в Англия, смятам да готвя колкото е възможно по-малко.
Зад тях групичка момичета шумно избутаха столовете си при ставането от масата, без да прекъсват разговора си.
Двете жени ги изгледаха как си тръгват.
- Довърши ли писмото си? - попита Франсис.
Ейвис собственически сложи длан върху тетрадката cи сякаш съдържанието на писмото можеше да стане видимо.
- Да. - Отговорът й бе прозвучал по-остро, отколкото бе искала. Постара се да се успокои. До сестра ми е.
- О.
- Написах и други две сутринта. Едно до Иън и едно до стара приятелка от училище. Тя е дъщеря на семейство Маккилън, знаеш ли ги?
Франсис поклати глава.
Ейвис въздъхна.
- Много големи земевладелци. Не съм писала на Анджела, откакто напуснахме Мелбърн... Не знам кога ще мога да ги изпратя обаче. Ще ми се да знаех кога ще получа писмо от Иън. Загледа се в ноктите си. Надявам се да е в Цейлон. Казаха ми, че може да донесат на борда поща.
Мечтаеше си да получи дебела купчина писма от Иън, която я очаква в някой пощенски клон под жаркото тропическо слънце. Щеше да завърже писмата с червена панделка и да си ги чете тайничко едно по едно, все едно се наслаждава на кутия шоколадови бонбони.
- Доста е странно - каза тя, сякаш говореше на себе си да изминеш толкова дълъг път, да не сте си говорили толкова отдавна. Пръстът й чертаеше името на Иън по плика. - Понякога всичко ми се струва малко нереално. Сякаш не мога да повярвам, че съм се омъжила за този човек и сега съм на кораб посред нищото. Когато не можем да си говорим с тях, е трудно да не забравяме, че всичко е истина.