- Няма нужда да се държиш като монахиня. - Маргарет спря да завърже обувката си. - Сигурна съм, че мъжът ти няма да е против да се забавляваш малко в голяма компания, за бога.
- Няма да кажем на никого - каза Джийн, нацупила силно устни, докато си слагаше още червило.
Маргарет вдигна кучето в скута си, или поне каквото бе останало от него.
- Ще се побъркаш, ако прекарваш всяка вечер тук, да знаеш.
- Ще трябва да те свалят в усмирителна жилетка, когато стигнем в Плимут. - Джийн се разкикоти, почуквайки с пръст главата си. Ще си кажат, че кенгура препускат из кратуната ти.
- Ще рискувам. Франсис се усмихна.
- Ейвис?
- Не, благодаря. Ще си почина тази вечер. - Гаденето на Ейвис отново се бе влошило и тя лежеше, бледа и отпусната, като периодично вдигаше и оставяше книгата си. - Ще ви бъда благодарна, ако държите кучето далеч от мен. От миризмата му ми става още по-зле.
Не бяха очаквали пехотинецът да е отвън. Предната вечер го нямаше, а никоя от тях не бе чула стъпките, които обичайно им подсказваха за пристигането му. Джийн, а после и Маргарет се заковаха на прага.
- О... ние само излизаме за малко чист въздух - каза Маргарет и побърза да затвори вратата след себе си.
- Ще се върнем в единайсет - каза Джийн.
- Или около единайсет.
Франсис, която се бе изправила да вземе нощницата си от закачалката, спря от другата страна на вратата, дочула мъжкия глас и изненадата и лекото напрежение в гласовете на жените.
- На ваше място бих избягвал Черния отряд, щом обичате чистия въздух - каза пехотинецът толкова тихо, че никой не бе сигурен точно какво е чул.
Франсис се наведе по-близо до вратата, вдигнала във въздуха нощницата.
- Столовата на огнярите. Малко е претъпкано там таз нощ - обясни той.
- О. Ясно - каза Маргарет. Е, благодаря.
Франсис чу обувките им да потропват по стълбите, после пехотинецът тихо се изкашля. Нямаше да кажат нищо, до като не стигнат до ъгъла с противопожарния кран. Тогава далеч от погледа му, щяха да избухнат в неистов смях, да се прегърнат здраво за миг, преди да хукнат към столоват на огнярите, хвърлили последен поглед през рамо.
Ейвис не спеше. Би било по-лесно, мислеше си Франсис ако беше заспала. Затворени в малката каюта, двете се движеха мълчаливо една край друга. После Ейвис си легна с лице към стената, а Франсис запрелиства едно списание с надеждата, че концентрацията й поне изглежда истинска.
Рядко бяха прекарвали повече време само двете. Mapгарет бе открита, пряма и дружелюбният й характер се разкриваше в честите й усмивки. Джийн бе по-трудно предсказуема, но в нея нямаше потайност: показваше всичко което чувства, всяко малко раздразнение и всяко вълнение бе открито при нея, колкото и трудно поносимо да беше.
Но Ейвис, предполагаше Франсис, намираше пея самата за труден характер. Не само че двете нямаха нищо общо, но и личните й качества, начинът й на живот дразнеха ужасно Ейвис. Подозираше, че при други обстоятелства Ейвис би могла да се държи откровено враждебно: опитът й бе показал, че такива момичета често са надути. Те имаха нужда да гледат някого от високо, за да се уверят в собствената си значимост.
Но в каюта с размери три на два метра и половина нямаше място за подобни открити чувства. Което затваряш и двете в личния им строг свят на любезност и дипломатичност. Франсис от време на време питаше дали Ейвис се нуждае от нещо, дали гаденето е намаляло малко; Ейвис питаше дали Франсис има нещо против да остави лампата светната още малко; после и двете прекарваха остатъка от вечерта, учтиво преструвайки се, че вярват, че другата спи.
Франсис легна отново на койката си. Опита се да чете, откри, че се е вторачила в един и същи параграф и нищо не е запомнила от него. Насили се да се съсредоточи и осъзна, че вече е чела това списание. Най-накрая се взря в провисналата мрежа над нея и се загледа как помръдва.
Кучето изхленчи тихичко насън, едва помръдвайки под жилетката на Маргарет. Погледна към пода да провери дали купичката му с вода е пълна.
Далеч някъде над тях се чу тупване, последвано от приглушен смях.
Отвън пехотинецът промърмори нещо на някого, който мина оттам. Времето се проточи, сякаш се разтегляше като ластик.
Франсис въздъхна. Тихо, за да не я чуе Ейвис. Маргарет беше права. Ако прекараше още една нощ вътре, щеше да се побърка.
Той се обърна, когато отвори вратата.
- Само ще се разтъпча - каза тя.
- Строго погледнато, госпожо, не би трябвало да напускате каютата по това време.
Тя не възрази, нито се примоли, само стоеше и чакаше, докато той не й кимна да върви.
- Към столовата на огнярите?