- Не - отвърна тя и се усмихна, свела поглед към обувките си. - Не. Не е по моя вкус.
Тръгна бодро по стъпалата, като усещаше погледа му върху гърба си и се опасяваше, че може да викне след нея, че е променил решението си, че почти е дошло време за вечерния час и ще й нареди да си остане на мястото. Но той не каза нищо.
Далеч от него тя се качи по стълбите покрай залата за прожекция на филми, кимна любезно на две момичета, които, хванати за ръце, се дръпнаха до стената, за да й направят път. Бързо мина, с наведена глава, покрай каютите, покрай редиците метални сандъци, закрепени за стената с ремъци, покрай излишните вече складове за спасителни жилетки, оръжия, амуниции, покрай изписаните с боя предупреждения - „Да се пази сухо“, „Не използвай след единайсет и четиридесет и седем“, „Пушенето забранено“. Качи се по временните стълби към морските каюти на капитана, прескачайки по две стъпала наведнъж, като се навеждаше, за да не удари главата си в металните пречки.
Стигна до люка, погледна през рамо дали някой не я следи, после го отвори и излезе горе на самолетната палуба. После рязко спря и леко залитна от внезапно разкрилото се пред нея мастиленочерно море и небе.
Франсис остана там за известно време, вдишваше прохладния, свеж въздух, усещаше как бризът изпъва кожата на лицето й, наслаждаваше се на нежното люлеене на кораба. Долу боботенето на машините често я караше да се чувства сякаш е в търбуха на някакво праисторическо чудовище което сякаш цялото вибрираше, давеше се и стенеше ядно от усилията. Тук горе движението му бе само ниско ръмжене, сякаш създанието бе благо и покорно и я носеше сигурно напред, като митичен звяр, през големия океан.
Франсис се озърна наоколо и огледа пустата палуба, достъпът до която бе забранен по тъмно. Някои, осветени от луната, други в сянка, силуетите на самолетите стояха наоколо като деца, събрани на площадка за игра. Имаше нещо странно привлекателно в профилите им с вдигнати носове, сякаш подушваха въздуха. Тя тръгна бавно между тях, позволи си да погали блестящия метал и да се наслади на хладното и влажно усещане под дланта си. Накрая седна под едно тясно и аеродинамично оформено тяло. В наблюдателницата си на бетонния под, между два от закрепващите ремъци, тя обви колене с ръцете си и се загледа в милионите звезди, в безкрайната следа от бяла пяна, която чертаеше курса им по водата, в незнайната линия, където мастиленото море срещаше безкрайното черно небе. И вероятно за първи път откакто бяха отплавали, Франсис Маккензи затвори очи и с трепет, който разтърси цялото й тяло, си позволи да издиша дълбоко.
Беше седяла така почти двайсет минути, когато видя капитана. Той излезе от същата врата, която тя бе затворила след себе си, а рангът му ясно се различаваше по бялата шапка и странно изпънатата му скована стойка. Отначало тя се сви и се премести така, че да се скрие в сенките, като вече очакваше да чуе стряскащия вик: „Хей! Ти!“, който щеше да доведе до унижението й. Видя го да затваря внимателно вратата, за да не се чуе трясък. После с плахи стъпки, както вероятно и тя бе изглеждала, той пристъпи напред и започна все по-видимо да накуцва към десния борд на кораба до мястото, което не се виждаше от мостика. Спря до един от по-големите самолети, униформата му бе огряна от лунната светлина, протегна се и се подпря на едно от крилата. После, докато тя сдържаше дъха си, той се наведе и разтри крака си.
Остана там няколко минути, прехвърлил тежестта на тялото си върху единия крак, с приведени рамене, загледан в морето. После изпъна рамене и тръгна обратно към люка. Докато го стигне, накуцването му вече бе едва забележимо.
След това тя не можеше да определи точно какво в тази кратка сцена й се бе сторило толкова успокояващо - дали самото море, възможността да остане сама навън за двайсет минути, без да я хванат, или лекият намек за човечност, който се съдържаше в накуцването на капитана, напомняйки за уязвимостта на хората, за способността им да прикриват болката си, да страдат, - но докато слизаше обратно по стълбите, тя откри, че вече не усеща така болезнено чуждите погледи върху себе си, че известна част от самоувереността й се е върнала.
Обикновено не би помолила мъж за цигара. Не би си позволила да бъде въвлечена в разговор. И определено не би започнала сама такъв. Но се чувстваше много по-добре. А върху лицето му бе изписана толкова силна меланхолия.
Беше се облегнал на стената до вратата им, стиснал цигарата между палеца и показалеца си, с очи, вперени в една точка в пода право напред. Косата му бе паднала напред и раменете му бяха приведени, сякаш бе потънал в невесели мисли. Когато я забеляза, той угаси цигарата си и я пъхна в джоба си. Стори й се, че се е изчервил. След това тя спомни колко се бе шокирала от това: дотогава той й приличал на автомат. Като много пехотинци. Изобщо не се бе замисляла, че зад маската може да има място за нещо толкова човешко като притеснение или дори вина.