- Съжалявам - прошепна тя.
- Няма нищо.
- Лека нощ.
Франсис отвори вратата и тихичко се промъкваше вътре в тъмното, когато чу гласа му. Достатъчно тих, за да се увери тя, че го е преценила правилно като човек, но и леко шеговит, за да й покаже, че не се е засегнал. Толкова дяволит, че да намекне за покана.
- Е, чие е кучето? - попита той.
ДЕСЕТА ГЛАВА
Плаването бе кошмарно. Заради повредите продължи осем, седмици. Имахме едно убийство, едно самоубийство, един офицер от авиацията полудя и какво ли още не. Всичко това на фона на екипаж, който пренебрегваше задълженията си, за да има време да преследва „булки“ и после да се впуска на практика публично в гимнастически сексуални занимания с тях. Явно бяха решили да използват всяка възможна повърхност на кораба, включително една двойка, която се бе специализирала да го прави в наблюдателницата на върха на мачтата.
От записките на покойния Ричард Лоуъри,
флотски архитект
Шестнайсет дни
Първото съобщение „Не си желана, не идвай“ пристигна на сутринта на шестнайсетия ден, откакто булките се бяха качили на борда. Телеграмата пристигна малко след осем сутринта в апаратната зала точно след дългосрочната прогноза за времето. Съдържанието й бе забелязано от радиста. Той побърза да я занесе на капитана, който хапваше препечени филийки с овесена каша в стаята си. Капитанът я прочете, после повика свещеника, който на свой ред повика съответната надзорничка от женския корпус и тримата прекараха определено време в обсъждане на известните им качества на засегнатата съпруга и вероятния начин, по който тя ще приеме новината.
Адресатът на телеграмата, госпожа Милисънт Нюкоум - по баща Съмтър, - бе повикана в кабинета на капитана в десет и трийсет сутринта, след като бе сметнато, че е редно поне да оставят момичето да закуси на спокойствие; все пак мнозина още не се бяха съвзели напълно от морската болест. Тя пристигна с пребледняло лице, убедена, че съпругът й, пилот, летящ с изтребители „Сийфайър“, е бил свален или е изчезнал и го смятат за загинал. Мъката й бе толкова голяма, че никой от тримата не можа да изрече бързо истината, а само стояха неловко, докато тя хлипаше в носната си кърпа. Накрая капитан Хайфийлд изясни случилото се, като й каза с дълбокия си глас, че ужасно съжалява, но случаят не е такъв. Съвсем не е такъв. После й подаде телеграмата.
След това той сподели със стюарда си, че лицето й бе станало съвсем бледо - по-бледо дори и от минутите, в които бе смятала съпруга си за мъртъв. Бе попитала няколко пъти дали допускат това да е шега, а когато й отвърнаха, че всички подобни телеграми по правило се проверяват дали са истински, тя само бе седнала и се бе взряла в думите, не откривайки в тях никакъв смисъл.
- Заради майка му е - каза тя. - Знаех си, че ще ми го причини. Знаех си.
После продължи, докато те стояха мълчаливи около нея.
- Купих си два чифта нови обувки. Похарчих всичките си спестявания. За слизането на брега. Мислех си, че той ще иска да ме види с хубави обувки.
- Сигурен съм, че обувките са много хубави безпомощно прошепна свещеникът.
След това, като огледа стаята с покъртително изражение на лицето си, тя само каза:
- Не знам какво да правя.
Капитан Хайфийлд, заедно със служителката от женския корпус, бе телеграфирал на родителите на момичето, после се бе свързал с Лондон, откъдето го бяха посъветвали да го свали на брега в Цейлон, където представител на австралийското правителство ще се погрижи за прибирането й у дома. Радистът на кораба имаше грижата родителите й или други роднини да получат цялата нужна информация. Нямаше да я оставят, преди да са сигурни, че всичко е уредено и има кой да я посрещне накрая. Тези процедури бяха залегнали в документацията, изпратена наскоро от Лондон, и вече се спазваха при принудителното ранно завръщане на военни булки.
- Много съжалявам - каза тя, след като й бяха обяснили всичко, изпъна рамене и видимо се опита да се овладее. - Задето ви създавам толкова главоболия, имам предвид. Ужасно съжалявам.
- Няма защо, госпожо... хм... Милисънт.
Служителката на женския корпус бе обгърнала раменете на момичето, за да го изведе навън; трудно беше да се каже дали жестът е закрилящ, или просто демонстрираше намерението й да я отдалечи от кабинета на капитана.
Няколко минути след излизането й в стаята цареше тишина, сякаш, изправени пред подобно емоционално страдание, никой не знаеше какво да каже. Хайфийлд седна на мястото си и докато безнадеждният глас на момичето още отекваше в стените, усети как започва да го мъчи главоболие.