- Погледнете го - викна възторжено Ейвис. - Изглежда напълно вбесен.
- Бесен като разгневен бик - отсъди Джийн. - Не мислех, че ще го направят на човек, който заема толкова висок пост.
- Добре ли си... подхвана Маргарет, но забеляза, че Франсис вече я няма.
Под одобрителните крясъци на превъзбудената тълпа, кралският бръснар намаза косата на офицера с пяна, после взе огромни ножици и започна да я реже грубо. След това двама развеселени мъже отвориха насила устата му и натъпкаха вътре смес, която Нептун описа като „лекарство за моряка“. Докато нещастникът се давеше и плюеше, а лицето му вече бе почти неразпознаваемо, един от мечките обикаляше край събраните жени и гордо изброяваше съставките - машинно масло, оцет, настърган сапун, яйчен прах. Две развалени риби бяха напъхани в ушите на помощник-капитана, а на врата му вързаха женски шал. Последва кратко обратно броене и после го пуснаха в басейна, като го издигнаха на два пъти, само колкото да изреве вбесено.
- Всички ще си платите за това - крещеше той, плюейки сапун. - Ще науча имената ви и ще ви докладвам на началниците ви.
- Дръж си езика зад зъбите, Добо - нареди кралица Амфитрита, -- иначе ще захапеш нещо още по-смрадливо.
Жените се разсмяха гръмогласно.
- Наистина не мога да повярвам, че могат да правят това - обади се Ейвис, която направо щеше да се пръсне от вълнение. Сигурна съм, че толкова високопоставен човек не би трябвало да е част от забавлението. Изведнъж тя застина като гонче, надушило дивеч. - О, мили боже! Това е Айрийн Картър!
Забравила за съдилището на Нептун и за спътничките си, тя скочи и си запробива път в блъскащата се тълпа вдигнала ръка да оправи косата си, докато върви.
- Айрийн! Айрийн! Аз съм, Ейвис!
- Мислиш ли, че капитанът ще ги накаже? - попита Джийн с широко отворени очи, докато шумът постепенно заглъхна, а плюещата жертва бе развързана от стола. - Човек би си помислил, че такъв като него е несломим, нали?
- Нямам представа отвърна Маргарет.
Тя се озърна да потърси с поглед Франсис и забеляза капитана. Стоеше близо до кулата и лицето му бе частично закрито от обкръжилите го хора. Един по-нисък мъж се надигна, за да прошепне нещо до ухото му. Трудно бе да се прецени, понеже капитанът носеше шапка, а и толкова много хора се движеха наоколо, но тя би могла да се закълне, че той се смее.
Минаха почти два часа, преди да намери Франсис. Прожектираха „Национално кадифе“ и тя седеше сама в кинозалата, няколко редици по-назад от предните столове, слънчевите й очила бяха вдигнати над челото и тя изглеждаше погълната от Мики Руни, който пиеше в някакъв каубойски бар.
Маргарет спря на тясната пътека между столовете и примижа, докато се увери, че това наистина е Франсис, после отиде при нея.
- Добре ли си? - попита, докато сядаше на съседното място.
- Чудесно - измърмори Франсис.
Маргарет си каза, че никога през живота си не е срещала друг човек, толкова сдържан в емоциите си.
- Церемонията беше страшно забавна - каза тя и вдигна крака на стола отпред. - Главният готвач бе обвинен, че приготвя несмилаема Храна. Сложиха му умрял октопод на главата и го накараха да изяде остатъци от вчерашната храна, разбъркани в обща смес. Стори ми се малко несправедливо. Имам предвид, че и аз не бих се справила по-добре.
На светлината, идваща откъм екрана, тя забеляза усмивката на Франсис, която предполагаше пълна липса на интерес.
Маргарет упорито продължи.
- Джийн отиде да пие чай с едни моряци. О, а пък Ейвис ни изостави. Откри някаква стара приятелка и двете се хвърлиха в прегръдките си като отдавна разделени любими. Даже си приличат - идеална прическа, много грим, нали сещаш. Предполагам, че сега ще ни зареже като ненужен нар. Имам чувството, че малко е разочарована от нас. Или поне от мен - побърза да допълни тя. - Нали разбираш, дебелата краварка със смрадливото кученце. Вероятно не си е представяла така светския живот тук.
Бебето риташе. Маргарет се размърда, като мислено го смъмри.
- Аз... чудех се защо си тръгна - каза тя. - Реших... ами исках само да се уверя, че си добре.
В този момент на Франсис явно й стана ясно, че няма дa я оставят да си догледа филма. Позата на тялото й леко се отпусна и тя наклони глава към Маргарет.
- Не се чувствам добре сред големи групи хора - каза тя.
- Така ли било?
- Да.
Елизабет Тейлър яхна коня си с грациозен скок, който предполагаше, че е лека като перце и че движението й носи радост. Докато я гледаше, Маргарет си спомни за злонравната кобила на майка си и как преди няколко месеца тя също можеше ловко да скочи на гърба й, а после, хвалейки се пред братята си, да се завърти майсторски към задницата на животното. Можеше също да прави стойка на ръце върху гърба на един по-стар и по-кротък кон.