Последното им посещение в Цейлон бе изцяло по служба, а не в отпуск, и бяха натоварени със задачата на „пиянски патрул“ - търсеха моряци, които с натежали джобове и необременени от никакви задръжки, се възползваха от няколкото часа свобода, за да изпият колкото е възможно повече от какъвто местен алкохол можеха да намерят с неизменно катастрофални последици. Малко преди зори, след като двамата с Джоунс бяха обиколили местните бардаци, бяха намерили няколко млади моряци да лежат в безсъзнание в подножието на огромна купчина смет. По някое време през нощта те явно бяха изгубили парите си, часовниците, книжките с надниците и дори служебните си карти, а в момента не можеха нито да мислят, нито да приказват. Понеже без документите не знаеха кои са тези мъже, двамата с Джоунс, след известно обсъждане, ги бях стоварили, мръсни и с вмирисани униформи, на най-близкия кораб на Съюзническите сили. Там щяха да си получа заслуженото в двойна доза - от началниците на новия и кораб и от онези, към които всъщност бяха зачислени.
- Много си прав. Никакво бунище за нас, братле - каза Джоунс и отново вдигна чаша. - Просто запомни името „Вице-крал“. Ясно? Запомни името на кораба си. „Вице-крал“. - След което отново се разсмя.
- Ти идва сега.
Момичето в зелената рокля теглеше ръкава му. Другото беше изчезнало. Това стисна ръката му с трогателната доверчивост на дете и го поведе по стълбите. Трябваше да я пусне, за да се покатери, стиснал здраво перилата, докато дървените стъпала потъваха и се издигаха под краката като палубата по време на буря.
Вратата на стаята му се стори тънка като хартия, а крехкостта на на стените бе явно демонстрирана от шумовете, които се чуваха от съседната стая.
- Хубаво прекарване, а? - Момичето проследи погледа му и се засмя.
Той внезапно се почувства изтощен и седна тежко отстрани на леглото, докато тя разкопчаваше роклята си. Прешлените на гръбнака й изпъкваха видимо под бледата кожа. Това го накара да си спомни за Франсис и костеливите й пръсти, когато бе държала снимката на двете му момчета.
- Ти помогни мен? - каза момичето и се извърна пъргаво към него, посочвайки му ципа си.
Покривката на леглото бе безукорно чиста. До него, на разнебитена масичка, стоеше бутилка с няколко красиво аранжирани цветя. Тези два детайла, намек за едно желание, толкова далечно от долната поквара, която можеше ли чуе от съседната стая, докара сълзи в очите му.
- Съжалявам - каза той. - Не мисля...
Тя се обърна и той забеляза ранимостта в изражението й.
- Да, да - каза тя, бързо върнала усмивката си. - Ти бъдеш щастлив мъж. Аз вижда те преди? Ти познаваш мен. Аз правя те щастлив мъж.
- Съжалявам - каза той.
Тогава тя стисна ръката му, изненадващо силно. Погледът й към вратата му подсказа, че тя може да има собствени причини да не иска той да си тръгва.
- Ти чака малко още - помоли тя.
- Просто искам да...
- Само малко още остава.
Осъзна, че очите й я правят да изглежда по-голяма. В тях имаше някаква умора и примирение, дори и когато се усмихваше палаво и пърхаше с мигли като младо момиче. Но сега, когато погледна внимателно, гърдите й бяха някак недоразвити, сякаш още не е съзряла напълно. А ноктите й, когато погледна ръцете й, бяха изгризани като на сестра му чак до разкървавения живец, по детски нехайно към външния им вид. Никол затвори очи, внезапно засрамен, че е съучастник в такава поквара. Това причинява войната, помисли си той. Дори и на оцелелите. Накрая ни унищожава.
Усети тежестта й върху себе си, леките й ръце докосваха лицето му.
- Моля теб чака малко още - прошепна гласът й в ухото му. Усещаше парфюма й, тежък и сладникав, неподхождащ на младостта й, на крехкото й тяло.
Тя обви с ръце врата му, задърпа го надолу.
- Ти чака малко с мен. - Пресегна се надолу с пъргави пръсти, възкликна приглушено до врата му, когато той нежно стисна ръката й.
- Няма нищо, останало в мен - каза той. - Празен съм.
После, докато тя се бе прилепила до него, а тъмните й очи го изучаваха напрегнато, за да разгадаят намерения му, той се облегна на възглавницата. През полуотворения прозорец можеше да чуе виковете навън. Миризмата на пържено се носеше навсякъде, остра и пикантна. Той хвана ръката й.
- Кажи ми нещо - подхвана той. Усещаше дъха й по шията си, напрегнат, в очакване, и осъзна, че полека унася в сън.
- Аз правя те щастлив сега? - прошепна тя.
Той се поколеба. Знаеше, че това вероятно ще бъдат последните му думи тази нощ:
- Колко е часът в Америка?
ДВАНАДЕСЕТА ГЛАВА