Корабът е установил контакт с Лондон по телефона! Било е направено чрез радиосъобщение до Сидни по „ТиБиЕс“. Приемникът на „ТиБиЕс“ в Сидни бил включен в микрофон, свързан с телефонната линия Лондон-Сидни... Това е голям напредък в света на комуникациите и обещава велики неща за бъдещето.
От личния дневник на флотски курсант Хенри Стампър, 13 януари 1946 г., с позволението на Маргарет Стампър
Двайсет и един дена
Никога не се бе случвало преди. Тя определено не бе искала да се случва изобщо. Но Франсис бе принудена да признае, че се влюбва.
Всяка вечер си казваше, че трябва да стои далеч, че това няма да доведе до нищо хубаво, че с действията си излага на опасност плаването си. И въпреки това, всяка вечер, почти без да обяснява нещо на съквартирантките си в каютата, тя се промъкваше през металната врата. Поглеждаше крадешком към двата края на коридора, после бързо минаваше покрай другите каюти, леко се изкачваше по стълбите до горния край на палубата с хангарите, докато стигне до тежкия метален люк, който се отваряше към самолетната палуба.
Когато се замислеше после, осъзнаваше, че отчасти е било така, защото всички бяха свикнали един с друг: моряците, жените, обичайното ежедневие на кораба, атмосферата на копнеж и очакване, вечната неизвестност. Беше свикнала да няма конкретна цел сутрин, когато стане, вероятно бе изгубила отчасти характерната професионална строгост, която носеше в себе си като броня години наред. Беше й по-лесно да бъде с други хора. Можеше дори да се каже, че харесва някои. Трудно бе човек да не хареса Маргарет.
Но истински обичаше кораба: размерите му, като някакво морско чудовище, прекалено бе голям, за да е направен от обикновени хора, задвижван от легендарна сила през бурното море. Обичаше белезите му, ивиците ръжда, която независимо от годините боядисване и пребоядисване бяха видими по кожата му, доказателство за времето, прекарано в морето. Франсис обичаше безкрайността, която виждаше наоколо, усещането за безграничност, за необратимото плаване на запад. Обичаше усещането за нови възможности, които корабът й разкриваше. Морските мили и неизмеримите дълбини, които поставяше между нея и миналото й, докато се носеше по водата.
Ако не беше твърде студено през нощта, тя оставаше да седи на палубата с часове, четеше книга или списание поглеждаше от време на време да види дали някой няма я забележи от поста си на мостика. Понеже неизменно гледаха към морето, постовите никога не я забелязваха. Сега, в нарастващата жега, тук намираше желания покой; намираше си любимото местенце под един самолет и се наслаждаваше в самота на мекия бриз, на неспирното шумолене на вълните ниско долу, на соления вкус по разтворените й устни. Харесваше й, че може да види от много мили разстояние как се променя настроението на небето, далечна буря, чиято мощ бе нищожна от такова разстояние. Очароваха я залезите, вечното оранжево и синьо, които преливаха едно в друго на хоризонта, докато вече не можеше да се различи къде свършва небето и къде започна морето.
Понякога, ако имаше късмет, виждаше пасаж малки делфини и се смееше с глас, изпълнена с радост от движенията им. Сякаш бяха съучастници с кораба, оглеждаха го, движеха се в пълен синхрон с него. Но предимно лежеше, облегната на едно от колелата на самолета, отметнала назад широкополата си шапка, и просто се взираше в небето. Небе, в което сега нямаше бръмчащи вражески самолети, тихи, зловещи ракети, викове на ранени. Нямаше ги осъдителните погледи на онези, които си мислеха, че я познават. Нищо не стоеше между нея и целта й - никакви планини, нито дървета, сгради. Нито хора.
Нощем насаме тя можеше да се отърси, временно, от миналото и бъдещето. Можеше просто да си седи и да бъде себе си, доволна от факта, че е просто Франсис - съвсем мъничка, незначителна частица насред небето, морето и звездите.
- Е, как е твоят кораб с булките?
Бойният кораб „Александрия“ бе първият британски плавателен съд, с който „Виктория“ сс разминаваше на достатъчно малко разстояние, за да установят радиоконтакт, откакто бяха напуснали Сидни. Но капитан Хайфийлд бе приел обаждането на капитан Едуард Бакстър с доста по-малко ентусиазъм, отколкото при други обстоятелства, понеже предчувстваше как ще протече разговорът.
- Как мина спортният ден? Добсън ми каза, че сте пуснали момичетата да поскачат на дама на борда. Или нещо не съм доразбрал?
Хайфийлд затвори очи, заслушан в далечния смях от другата страна на линията.