- Добре ли те хранят? - чу се отново гласът и събраните в радиоапаратната се разсмяха. Маргарет за миг погледна към капитана, който стоеше в дъното със скръстени ръце. Усмихваше се благо.
- Грижат се чудесно за нас.
- Добре. Ти... пази се в тази жега. Гледай да пиеш много вода.
- О, пия.
- Трябва да вървя, скъпа, да дам ред на следващия. Грижи се за себе си.
- Ти също. - Маргарет се доближи до микрофона, сякаш това можеше някак да я доближи до него.
- Ще се видим в Плимут. Още малко остава.
Гласът на Маргарет пресекна.
- Още малко остава - повтори тя. Довиждане, Джо.
Когато се извърна от микрофона, тя сякаш залитна безсилно и Франсис пристъпи напред да я хване, разтревожена от сълзите по бузите на Маргарет. Беше доста скъпернически разговор, мислеше си тя. Трябваше да й позволят още няколко минути и поне малко усамотение, за да може да каже какво чувства. Маргарет имаше да казва на Джо толкова много, помисли си Франсис, за свободата, за това какво е да си съпруга, за майчинството.
Но когато сведе очи към нея, забеляза, че усмивката на Маргарет е достатъчно ярка, за да грее в мрака.
- О, Франсис, беше прекрасно - прошепна тя.
Франсис чу неподправената любов в гласа на Маргарет, доказателството, че е получила толкова много от такъв малък жест. И просто остана така, прегърнала приятелката си, без да мисли, и същевременно изпълнена с емоции докато Маргарет се мъчеше шепнешком да преповтори какво си бяха казали и възкликна, че напълно била изключила - когато чула гласа му, нямала представа какво да каже.
- Но няма значение, нали? О, Франсис, надявам се, че и ти ще имаш възможност скоро да говориш с мъжа си. Не мога да ти опиша колко по-добре се чувствам. Чу ли Джо? He е ли страхотен?
Всички бяха вперили очи в тъмнокосото момиче в синя рокля, което, чувайки гласа на съпруга си, бе избухнало в шумен плач и сега бе утешавано от служител на Червения кръст. Затова само капитанът забеляза изражението на високата млада жена в ъгъла, шеговито представена му като „неофициалната акушерка“. Не му се искаше да поглежда внимателно която и да било от жените, защото не искаше това да се изтълкува погрешно. Но в изправената й стойка имаше нещо забележително. И в очите й, които изразяваха шок, сякаш бе преживяла огромна загуба. Необяснимо защо, той изпита чувството, че тези очи са отражение на неговите собствени.
Никол мина по долния коридор, покрай артилерийските боеприпаси и оръжейната, покрай хангара, където обичайно можеше да се видят няколко самолета и съответните сандъци с резервни части вместо редици от врати. Повечето бяха отворени с напразната надежда, че може да уловят случаен бриз, а отвътре се дочуваха звуците на мърморещи жени, плясването на карти по импровизирани маси или прелистването на списания. Вперил поглед право напред, той мина край тях и тихо изтича нагоре по стълбите, като през цялото време усещаше, че тази нощ дори и най-малкото усилие кара късите му панталони да залепват за кожата. Кимна на свещеника и продължи по полуосветената пътека към фоайето, като се стараеше да не се набива на очи, докато минава покрай стаите на капитана. Най-сетне, след един последен бърз поглед вляво и вдясно, той отвори люка до кабинета на заместник-командира и излезе на неосветената палуба.
Бяха му казали къде да я намери. Беше почукал смутено на вратата - беше се почувствал като натрапник, дори и само като заговори жените в убежището им, - за да им каже какво е било решено. За да се приготвят, както всички останали. Вероятно им го бе казал по-рано, защото искаше да си запазят най-доброто място. Те се бяха засмели невярващо. Накараха го да го повтори два пъти, преди да повярват. После Ейвис и Джийн се бяха спуснали да се готвят трескаво, а Маргарет, все още грейнала от щастие след радиовръзката с мъжа си, шепнешком бе потвърдила онова, което той вече подозираше.
Небето бе почти изцяло покрито с облаци и се виждаха само няколко звезди, затова мина известно време, преди да я забележи. Отначало си бе помислил, че напразно се е разходил дотук, бе готов да се обърне и да се върне. Строго погледнато, не биваше изобщо да напуска поста си. Но после сенките се разместиха, когато един облак се отдръпна и палубата бе окъпана в лунна светлина, и той успя да зърне дребната й фигурка под най-далечния „Корсар“ в редицата, седнала и обвила с ръце коленете си.
За миг остана неподвижен, чудейки се дали тя го е видяла и дали самият факт, че я е намерил, няма да я накара да се почувства неудобно. После, когато се приближи, а тя се обърна към него, усети че го обзема облекчение. Сякаш присъствието й там му даваше някаква увереност. Че има постоянство може би. И дори някакво странно усещане за доброта. Внезапно се сети за Томпсън и разкървавеното му лице, когато го бе видял проснат на палубата преди няколко дни. Сигурно се е забъркал в някакво сбиване на брега, бе казал отговорникът на столовата му. Глупакът се озовал там самичък. Още от първите дни във флота им повтаряха непрекъснато, че на нова територия трябва да се движат на групи.