- Това ще се върне - каза тя. - Трябва само да му дадеш време.
Гласът й бе нисък, утешителен. Той си я представи как обяснява същото на ранените, за които се е грижила, и му се прииска, невероятно, да е бил сред тях.
- Отдавна ли служиш на този кораб?
Трябваха му няколко секунди, докато се съсредоточи върху думите й.
- Не - отвърна той. Повечето от екипажа бяхме на „Несломим“. Но той беше потопен в края на войната. Онези, които оцеляхме, се озовахме на „Виктория“.
Само няколко кратки думи, отлично изрецитирани след толкова повтаряне. Изобщо не можеха да предадат хаоса и ужаса на последните часове на онзи кораб, да опишат бомбите и виковете, и резервоарите за гориво, внезапно превърнали се в огнени гейзери.
Тя сс обърна изцяло към него.
- Мнозина ли изгубихте?
- Доста. Капитанът изгуби племенника си.
Тя се завъртя към мястото, където капитанът бе стоял под мостика само часове по-рано, безукорно спретнат в тропическата си униформа, внимателно преглеждащ някаква таблица.
- Всеки е загубил някого - каза тя почти на себе си.
Той я попита за военнопленниците и изслуша подробното й описание на раните и страданията им, разказа й за онези пациенти, за които се е грижила и които е изгубила. Не я попита как го е преживяла. Онези, които бяха минали през подобно нещо, рядко го правеха, отбеляза си тя. Не беше важно, след като веднъж си изпитал разтърсващата благодарност от това, че просто си жив.
- Трудна задача си избрала - каза той.
- Наистина ли мислиш, че някой от нас е имал избор?
Именно в този миг, когато погледна бледото й сериозно лице и чу в отговора й абсолютната решимост да не извлече дори и най-малка изгода от чуждото страдание, той осъзна, че чувствата му към нея вече не могат да бъда определени като благоприлични.
- Аз... аз... не...
Шокът от осъзнаването на тази истина го накара да изгуби дар слово и той само поклати глава безмълвно. Внезапно и неуместно мислите му се върнаха към последния му отпуск на брега и се почувства разкрит, обзе го срам.
- Всички ще трябва да намерим начин - каза тя - да изкупим стореното.
„Ти?“, искаше му се да възкликне невярващо. „Ти не си започнала тази война. Не си отговорна за пораженията, за откъснатите крайници, за страданията. Ти си едно от хубавите неща на света. Една от причините, заради които продължавахме напред. Ти най-малко от всички хора, от всички тези жени, които лежат сега тук, имаш какво да изкупваш.“
Може би заради необичайния час или защото голите й рамене в бавно просветляващия ден грееха като вълшебство. Или просто защото от години не бе разменял с никого и една думичка, която да не е задушена от униформени реплики и показна смелост. Искаше му се да се разкрие като зората пред нея, да се покаже какъвто е - с недостатъците си и всичко - и да бъде пречистен от нейната топлота и разбиране. Искаше му се да кресне на съпруга й - несъмнено някой глупав, устат инженер, който, докато си говореха в момента, може би оправяше панталоните си, измъквайки се от някой далекоизточен бардак, разменяйки хитри намигвания с приятелчетата си: „Знаеш ли какво имаш? Разбираш ли?“.
За миг си помисли, колкото и налудничаво да беше, че може да се опита да изрази поне частично мислите си на глас. Но точно тогава с периферното си зрение забеляза капитан Хайфийлд да се появява на мостика. Тя проследи погледа му и видя капитана да се съветва с двама други офицери. Той махна към самолетите, после изпъна рамене, докато двамата заговориха нещо един през друг. Съдейки по възбудените им гласове, явно нещо сериозно бе станало.
Той се отдалечи неохотно от Франсис.
- Най-добре да ида да видя какво става - каза той. Топлата й усмивка в отговор го окриляваше в двайсет и четирите крачки, които трябваше да направи, докато стигне при другите.
След няколко минути се върна.
- Изхвърлят ги зад борда - каза той.
- Какво?
- Самолетите. Капитанът е решил, че ни е нужно повече място. Току-що е получил разрешение от Лондон да ги изхвърли през борда.
- Но на тях им няма нищо!
Гласът му бе необичайно оживен. Дългата нощ му се бе отразила и сега, след като бе отминала, го бе оставила силно развълнуван.
- Важните клечки, които отговарят за договорите за наем и преотдаване, са съгласни. Но той... не е от онези капитани, които вземат такива решения с лекота. - Поклати глава невярващо.
- Но има право - каза тя накрая. - Всичко свърши. Нека морето ги погълне.
С пукването на зората, когато студената синя светлина докосваше полуголите тела, няколко от жените се събудиха и загърнати с чаршафите си, загледаха сънено и безмълвно как един по един самолетите биваха изтегляни до ръба от инженерите. С минимални инструкции, за да не се събудят спящите, самолетите издигаха нос към небето за последен път, сгънали крилете си напред, някои все още носещи белезите от въздушните битки. Чакаха търпеливо, докато бъдат повикани за сетен път и отписани. После с клатушкане заставаха на ръба и след кратък миг във въздуха изчезваха във финалния си полет, след което се понасяха бавно надолу и тихо следваха теченията в Индийския океан надолу към последното нежно кацане в някое незнайно и невидимо кътче на морското дъно. А звукът от сблъсъка им с водата бе странно приглушен.