Знам, че ще се съгласиш с това, мамо. Но мисля, че Лети, след всичките си години самота, заслужава да бъде обичана.
- Ще се кача горе да поседя малко на палубата. Имаш ли нещо против да те оставя тук с Моди?
Ейвис вдигна поглед към Маргарет, която стоеше до вратата, стиснала написаното си писмо в ръка. Очите й изглеждаха, помисли си Ейвис, малко зачервени. Но пък с тази ужасна синя рокля, която сигурно носеше вече десети ден, и с подпухнали глезени, очите й сигурно бяха последната й грижа.
- Разбира се, няма проблем - отвърна тя.
- Сега не е толкова зле горе, след като жегата отмина. Ейвис кимна и след като вратата се затвори след Маргарет, продължи да пише:
Много е странно, може би дори ще ти се стори глупаво, но знаеш ли, Иън? Беше ми притеснено да споделя с теб. Знам, че не обичаш много изненадите, но това е наистина много специална изненада, нали? Разбира се, би било хубаво, ако можехме да имаме малко време само за нас двамата, но след като бебето се роди, можем да наемем детегледачка и двамата с теб да си бъдем както в Австралия - само че с едно сладко малко бебче, което да обичаме. Знам, че някои мъже се оплакват от липса на внимание от страна на съпругите си, когато се появят децата, но, скъпи, искам да те уверя, че АЗ НЕ СЪМ ТАКАВА. Никое бебе не може да застане между мен и теб.
Ти си първи в сърцето ми и винаги ще бъдеш. Важното е да бъдем заедно. Винаги така ми казваше. Пазя тези мисли в сърцето си всяка минута от всеки ден. Важното е да бъдем заедно.
Твоя, Ейвис
Ейвис се облегна на койката си, заслушана в далечното бучене на корабните двигатели, в откъслечните съобщения по радиоуредбата, виковете на момичетата, ангажирани в нещо на горната палуба. Сложи запечатаното писмо върху гърдите си, стиснала го с две ръце, и мислено се върна назад.
Обичайното време за напускане на стаята беше единайсет преди обед, но понеже беше война, а и нуждите бяха други, беше наясно, че дори и след два и петнайсет следобед нямаше вероятност да бъдат притеснени от някоя камериерка. Хотел „Флауър Гардън“ в Мелбърн, както и много други местни хотели в тези дни, беше твърде ангажиран с така наречените „удължени посещения“. Толкова удължени всъщност, че доста често двойките не си правеха труда да остават през нощта. Беше напълно възможно много от тях и да не са семейни двойки. Защо иначе да им трябва хотелска стая? Обяснението за „съпругите“, които са дошли специално за среща с мъжете си от корабите, звучеше неубедително дори за най-наивните. Но с толкова много войници в града, а и с военните нужди, собствениците на хотели бяха достатъчно прозорливи да схванат, с малко гъвкавост и леко затваряне на очите могат да продължат да печелят доста пари.
Ейвис пресметна колко време им оставаше, преди да наложи да станат и да се върнат у дома. Ако тръгнеха в рамките на час, вероятно щяха да успеят да минат за малко и през зоологическата градина, за да не се налага лъже къде са били. Майка й сигурно щеше да зададе някакъв неудобен въпрос за тигрите от Суматра или нещо подобно.
Иън се бе унесъл в сън, преметнал едната си ръка върху тялото й. Сега отвори очи.
- За какво мислиш?
Тя бавно завъртя глава, докато лицата им се оказаха само на сантиметри разстояние.
- Мислех си, че вероятно не биваше да правим това до първата ни брачна нощ.
- Не казвай това, прекрасна моя. Не бих могъл да чака толкова.
- Толкова ли трудно би било?
- Скъпа, знаеш, че имам позволение да остана на брега само четиридесет и осем часа. Не беше ли по-забавно това, отколкото всякакви планове за цветя и шаферки, и какво ли не?
Ейвис тайничко си помисли, че вероятно щеше да хареса да се суети с цветя и шаферки, но не искаше разваля момента, затова се усмихна загадъчно.
- Господи, обичам те.
Усети думите му върху кожата си, сякаш той й даваше частица от себе си дори и с дъха си. Тя затвори очи, наслаждавайки се на всяка една.
- И аз те обичам, любими.
- Нали не съжаляваш? - попита той.
- Че ще се омъжа за теб ли? - Очите й се разшириха.
- Че направихме... нали знаеш. Нали не съм те наранил или нещо такова?
Беше я заболяло малко, ако трябваше да е честна. Но не и толкова, че да поиска да спрат. Сега се изчерви, шокирана от нещата, които бе направила, и колко лесно му се бе отдала. Винаги бе подозирала, съдейки от казаното от майка й, че ще бъде нещо, което трябва да изтърпи. „Спящия звяр“, го наричаше майка й. „Най-добре да го оставиш да спи, колкото може по-дълго“, бе я посъветвала мъдро тя.