- Нали не си мислиш нищо лошо за мен сега... - прошепна тя, - ...след като ти позволих... - Тя преглътна с мъка. - Искам да кажа, не съм сигурна дали е трябвало да ми хареса толкова...
- О, скъпото ми момиче, не! Господи, не, прекрасно е, че ти хареса. Всъщност това е едно от нещата, които обичам в теб, Ейвис. Иън я прегърна силно и заговори в косата й: - Ти си чувствено създание. Свободен дух. Не си като английските момичета.
Свободен дух. Бе повярвала в този свой нов образ, обрисуван от Иън. В един момент, малко по-рано, докато стоеше гола и притеснена пред него, той й бе казал, че е богиня, най-съблазнителното момиче, което някога е виждал и, и още нещо, което я бе накарало да се изчерви, докато той я гледаше със замъглени от възхита очи, и тя бе осъзнала, че решително се стреми да се превърне в съблазнителна богиня, макар в действителност да искаше да се наметне с халата си.
Това означава, че той е подходящият мъж за мен, казваше си тя. Кара ме да искам да съм по-добра, отколкото съм.
Навън движението по улиците се оживяваше. Някъде долу, под отворения прозорец, се затръшна врата на кола и някакъв мъж се развика настоятелно: „Дейви, Дейви“, явно без да му обърнат внимание.
- Значи - подхвана тя, като разплете крака от неговите и се извъртя така, че да се надвеси над него, донякъде все още шокирана от усещането за голата му кожа до нейната. - Ти наистина, наистина много ме обичаш, нали?
Той й се усмихна, с коса, сплескана от възглавницата. Тя реши, че никога не е виждала по-красив мъж в живота си.
- Нужно ли е да питаш?
- И никога не бих могла да сторя нещо, с което да те разстроя или подразня, нали?
- Не би могла - потвърди той, докато се протягаше към нощното шкафче за цигара. - Невъзможно.
- И искаш да бъдеш с мен завинаги?
- Повече дори. За вечни времена.
Тя си пое дълбоко дъх.
- Тогава ще ти кажа нещо, а ти няма да ми се сърдиш.
Той издърпа цигара от пакета с белите си зъби и за миг замълча, като използва ръката, с която я бе прегърнал през врата, за да заслони пламъка на запалената клечка.
- Хм?.....попита той. Меко облаче синкав дим се издигна в неподвижния въздух до главата й.
- Ще се оженим.
Той я изгледа за миг. Очите му се усмихнаха.
- Разбира се, че ще се оженим, патенцето ми.
- Утре.
Не й се искаше да си спомня подробно за случилото после. За това как бръчиците край очите му се бяха задълбочили и изражението му вече не бе толкова нежно. За това как недотам „Спящия звяр“ внезапно бе заспал дълбоко,
- Какво?
- Уредила съм всичко. Запазих час при мировия съдия. Ще се оженим утре. В гражданския регистър на улица „Колинс“. Мама, татко и Дийна ще присъстват, а семейство Хендърсън се съгласиха да ни бъдат свидетели. - После продължи, понеже той не каза нищо. - О, скъпи, не ми сърди. Не можех да понеса мисълта пак да заминеш и да сме само сгодени. И си помислих, че след като ме обичаш и аз те обичам, и само искаме да бъдем заедно, няма никакъв смисъл да чакаме месеци наред. А и нали каза, че си получил разрешение от командира си.
Иън рязко седна, при което тя падна назад върху възглавниците. Повдигна се малко, за да се облегне на таблата, стиснала чаршафа пред гърдите си.
Иън се бе навел напред, с гръб към нея. Може би сам си въобразяваше, но сякаш имаше някаква мрачна решителност в начина, по който пушеше.
- Хайде, скъпи - игриво каза тя, - не бива да се сърдиш. Не ти позволявам.
Той не помръдна.
Стори й се, че чака цял живот, и раменете й леко се отпуснаха. Игривото неодобрително изражение на лицето й бавно се стопи. Най-накрая, след като не можеше да понася напрежението повече, тя протегна ръка към него. Кожата му при допир сякаш й разказваше за изминалите часове.
- Много ли си ми сърдит?
Той мълчеше. Угаси цигарата, после се обърна към нея и прокара ръка в косата си.
- Не ми харесва да правиш неща зад гърба ми... особено нещо толкова... важно като това.
Сега тя пусна чаршафа, наведе се напред и обви с ръце врата му.
- Съжалявам, скъпи - прошепна, гризвайки леко ухото му - Мислех, че ще се зарадваш.
Не беше съвсем вярно: още докато запазваше часа, съзнаваше, че нервната тръпка в стомаха й не е само от нетърпеливо очакване.
- Задължение на мъжа е в крайна сметка да урежда тези неща. Караш ме да се чувствам... не знам, Ейвис. Кой носи панталоните тук? - Лицето му бе мрачно.