— Крал Матин изчезна преди два дни — отвърна Грегорин. — Някои от нас се боят… Боим се, че лорд Бренд може да има нещо общо с това. Бренд има… — Той спря и преглътна. — Бренд имаше голямо влияние върху краля, дори твърде голямо, но през последните няколко месеца се беше поотвлякъл и Матин бе започнал да си връща духа.
Ранд посегна да вземе Лавровата корона и от съдрания му ръкав се показа Драконът, виещ се от китката до лакътя му, и блесна под светлината на светилниците също толкова ярко, колкото златната корона. Той я завъртя в ръцете си.
— Все още не сте ми казали защо. Защото ви завладях ли? — Беше завладял Тийр, както и Кайриен, но въпреки това някои все още бяха срещу него и в двете земи. И все пак му се стори, че няма друго обяснение.
— Отчасти и затова — отвърна сухо Грегорин. — Въпреки това щяхме да изберем някой от нас — и преди от Съвета са излизали крале. Но зърното, дето наредихте да ни го пращат от Тийр, изкара името ви на устата на всички, редом със Светлината. Без него мнозина щяха да измрат от глад. Виж, Бренд се погрижи всеки комат хляб да отиде за армията.
Ранд примигна, дръпна едната си ръка от короната и засмука убодения си пръст. Почти заровени сред лавровите листи на короната се криеха острите върхове на малки златни мечове. Колко отдавна беше заповядал на тайренците да продават зърно на стародавните си врагове, да го продават или да умрат, ако откажат? Не бе разбрал, че продължават да го правят, след като бе започнал подготовката да завладее Иллиан. Навярно се бяха побояли да му поставят въпроса, но се бяха побояли и да престанат. Навярно си беше спечелил все пак някакво право върху тази корона.
Той надигна внимателно венеца от лаврови листа и го постави на главата си. Половината от мечовете стърчаха нагоре, другата половина — надолу. Ничия глава не би носила тази корона леко и небрежно.
Грегорин се поклони с почит.
— Светлината да ви освети дано, Ранд ал-Тор, кралю на Иллиан — промълви той напевно и другите седмина лордове се закланяха с него и замърмориха: — Светлината да освети Ранд ал-Тор, краля на Иллиан.
Башийр се задоволи само да кимне — той самият беше чичо на кралица, в края на краищата — но Дашива изрева:
— Всички! Слава на Ранд ал-Тор, краля на света!
Флин и останалите ашамани подеха:
— Слава, слава на Ранд ал-Тор, краля на света!
— Слава, слава на Ранд ал-Тор, краля на света!
Звучеше добре.
И както става с всяка история, мълвата се пръсна, менейки се през времето и разстоянията, пръсна се от Иллиан, понесена от някой кораб, от керван търговски фургони и от тайно литнали гълъби, понесе се на вълни на вълни, кръстосвайки се с други вълни и сливайки се в нови мълви. Армия била дошла в Иллиан, разказваха историите, армия от айилци, от Айез Седай, изникнали от ясно небе, армия от мъже, които можели да преливат, яхнали крилати зверове, дори и за армия салдейци говореха, въпреки че на това никой не вярваше. Някои приказки мълвяха, че на Преродения Дракон му била поднесена Лавровата корона на Иллиан от Съвета на деветимата, според други самият Матин Степанеос му я връчил коленичил. Твърдяха, че Преродения Дракон смъкнал короната от главата на Матин, а после набил главата му на кол. Не, Преродения Дракон сринал Иллиан до основи и погребал стария крал сред руините. Не, той с армията си ашамани изпепелил Иллиан. Не, Ебу Дар унищожил той, а не Иллиан.
Едно нещо обаче се въртеше непрестанно във всичките тези приказки. Лавровата корона на Иллиан получила ново име. Корона от мечове.
И странно защо, всички мъже и жени, мълвящи тези приказки, често изпитваха потреба да добавят накрая едни и същи слова. Бурята иде, казваха те и се взираха с тревога на юг. Бурята иде.