Фандорин се учуди.
— Вие, Зюкин, май ме имате за някакво чудовище като Линд? Защо да го убивам? Да не г-говорим пък, че ще е ценен свидетел. Само го приспах за около четири часа. Предполагам, че дотогава полицията ще намери нашите юнаци. Не ви ли се вижда интересна находка: труп и до него човек в безсъзнание с револвер в джоба. Оставих и визитната си картичка с обяснение: „Този е човек на Линд“.
Спомних си, че хвърли на гърдите на бандита нещо бяло.
— Може Карнович и Ласовски да му измъкнат нещо. М-макар че не ми се вярва — сред п-помощниците на Линд няма предатели. Но полицията поне ще се усъмни дали ние с вас сме крадци — пак добре.
Последното ми се видя много разумно и понечих да му го съобщя, но Фандорин с въпиюща безцеремонност ми запуши устата.
— Тихо!
Тясната врата се отвори рязко и в двора излезе, по-скоро се втурна одевешният служител, но сега с униформена фуражка и папчица под мишка. Заситни покрай кофите и свърна към арката.
— Бърза — прошепна ми Ераст Петрович. — Чудесно. З-значи не може да телефонира или нямат апарат. Интересно тогава как е известил Линд за идването ви? С бележка? Следователно леговището на доктора е някъде наблизо. Да вървим!
Излязохме бързо на улицата. Заоглеждах се за свободен файтон — щом Пощенеца бърза, непременно ще вземе файтон. Но не — фигурата в черен пощенски мундир пресече бързо булеварда и хлътна в малка уличка. Значи Ераст Петрович е прав и Линд е някъде наблизо?
Фандорин, без да спира, ми нареди:
— Трябва да изостанете на двайсетина метра от мен и да спазвате дистанцията. Но б-без да тичате.
Лесно е да се каже! Самият Ераст Петрович по някакъв начин успяваше да крачи скоростно, без видимо да прибързва, на мен ми се наложи да го следвам като ранен заек: мина двайсет крачки, пък се позатичам, мина още малко — и пак подтичвам. Иначе щях да го изпусна. Вече почти притъмня за щастие, иначе странните ми маневри можеше да привлекат вниманието на малцината минувачи.
Пощенеца покриволичи из пресечките и внезапно се спря пред малка дървена къща без двор — вратата й излизаше направо на тротоара. Един от прозорците с пердета светеше — там имаше някой. Пощенеца не позвъни, а си отключи и влезе.
— Какво ще правим? — настигнах Фандорин.
Той ме поведе малко встрани.
— Не знам, чакайте да преценим.
На светлината на уличната лампа видях как се сбърчи гладкото му чело под лачената козирка на полицейската фуражка.
— Има няколко възможности. Първа. Доктор Линд и заложниците са тук. Тогава трябва да наблюдаваме прозорците и да чакаме. Щом излязат — нанасяме удар. Втора възможност. Тук е само Линд, а Емилия и момчето са някъде другаде. Пак трябва да чакаме докторът да излезе и да го проследим — той ще ни заведе при заложниците. Трета възможност. Нито Линд, нито заложниците са тук, а само Пощенеца и семейството му — прозорецът светеше. В такъв случай ще дойде пратеник на Линд. Надали в тази къщурка има телефонна връзка. Значи пак се налага да чакаме. Да видим кой ще дойде и после да действаме според ситуацията. И така, имаме три варианта и във всички се налага изчакване. Д-да се разположим по-удобно — може да се проточи повечко — Ераст Петрович се огледа. — Зюкин. Я докарайте файтонджия от булеварда. Не му казвайте посока. Кажете му само, че го наемате за по-дълго и ще му се плати щедро. А аз да се огледам за хубаво местенце.
Когато след четвърт час слязох от файтона на същия ъгъл, Фандорин изскочи от тъмнината. Подръпна портупея и изкомандва със строг началнически глас:
— Номер триста четирийсет и пет? Цяла нощ си на наше разположение. Ще ти се платят двайсет и пет рубли. Отивай в онзи безистен и чакай. И да не заспиш, вологда! Ясно ли е?
— Що да не е ясно? — бодро отговори файтонджията, млад мъж с будно чипоносо лице. Как Фандорин само по вида му се беше досетил, че е от Вологда, не знам — кочияшът наистина говореше на „о“.
— Да вървим, Афанасий Степанович, н-намерих много удобно място.
Точно срещу къщата имаше доста по-внушително здание с ограда от кръстосани летви. Ераст Петрович я прескочи с лекота и ми направи знак да го последвам. В сравнение с оградата на Нескучната градина тази тук беше нищо.
— Е, добре ли е? — гордо попита Фандорин и посочи отсрещната страна на уличката.
Наистина се разкриваше идеална гледка към къщата на Пощенеца, но да нарече „много удобен“ наблюдателния ни пункт би могъл само член на мазохистическата (ако правилно съм запомнил думата) общност в клуб „Елизиум“. Зад оградата имаше гъсти бодливи храсти, които веднага се забиха в дрехите ми и ми издраскаха лицето. Аз с пъшкане се опитах да си издърпам лакътя. Наистина ли цяла нощ ще стърчим тук?