Щом Линд (ако това беше той) и Пощенеца завиха, веднага прескочихме оградата. Мимоходом си помислих, че никога, дори в детските години, не съм прескачал толкова стобори, колкото откак се познавам с господин Фандорин. Вярно казва народът, с какъвто се събереш, такъв ставаш.
— Вземете файтона и карайте бавничко след мен — инструктира ме пътем Ераст Петрович. — Преди всяко кръстовище слизайте и п-поглеждайте, ще ви правя знак — да продължавате или да изчакате.
Точно по този бавничък начин стигнахме до булеварда, където Фандорин изведнъж размаха ръце да побързаме.
— Взеха файтон и потеглиха към „Сретенка“ — съобщи той, настанявайки се до мен. — Давай, вологда, подире им. Но на разстояние.
Доста дълго пътувахме, прекосихме много булеварди, ту се спускахме по нанадолнища, ту се катерехме нагоре. Въпреки нощния час улицата не беше безлюдна. По тротоара се разхождаха хора, оживено си приказваха, на няколко пъти ни задминаха карети. В Петербург се подиграват на първопрестолния град, че си ляга с кокошките, но явно не беше истина. В три-четири часа през нощта дори по „Невски“ няма толкова минувачи.
Пътувахме все направо и свърнахме само веднъж — при паметника на Пушкин: излязохме на голяма улица, която вече познавах — „Тверская“. Оттук до Петровския дворец по права линия оставаха към три-четири километра. По същия път, но в обратната посока височайшият кортеж беше влязъл тържествено в древната столица.
На „Тверская“ имаше още повече хора и каляски и всички се движеха в същата посока като нас.
Това ми се стори доста странно, но си мислех съвсем за друго.
— Те не отбиват наникъде! — не издържах най-накрая. — Имам чувството, че препускат право към мястото на срещата!
Фандорин мълчеше. На мъждивата светлина на газовите лампи лицето му изглеждаше бяло и безжизнено.
— Може би Линд има още с-съучастници и т-те ще докарат заложниците на уговореното място — промълви той след дълга пауза, но без обичайната си самонадеяност.
— Но ако вече са ги… — не можах да изговоря ужасната дума.
Ераст Петрович ми отговори бавно и тихо, но така, че тръпки ме побиха:
— Тогава ни остава поне Линд.
След Триумфалните врата и Александровската гара отделните групи минувачи се сляха в общ поток, който преля и на уличното платно — конят ни неволно забави ход. Файтонът на Линд впрочем също беше забавил — през цялото време виждах над гюрука двете шапки — докторската с провиснала периферия и фуражката на Пощенеца.
— Боже мили, днес е осемнайсети! — подскочих изведнъж, като си спомних датата. — Господин Фандорин, отпишете срещата! Покрай всички тези грижи съвсем ми щукна из ума коронационният календар! За събота, осемнайсети май, са предвидени всенародни веселия точно срещу Петровския дворец — с гощавки и раздаване на подаръци за спомен. Каква ти пустош! Там сега има поне сто хиляди души!
— По дяволите! — нервно изруга Фандорин. — И аз не съобразих. Пък и не мислех, че срещата ще се състои. Написах първото, което ми хрумна. Непростима грешка!
От всички страни долитаха развълнувани, а и нетрезви гласове, весел смях. Повечето хора бяха от простолюдието. То си е ясно — по-високопоставени хора не можеш да примамиш с безплатна гощавка и вино, пък и да тръгнат от любопитство, ще идат на трибуните, където входът е с билети. Говореше се, че на миналата коронация за увеселението се събрали към триста хиляди души, сега вероятно ще са много повече — още през нощта са се заточили.
— Господа полицаи, верно ли разпраат, че на всинца ще дарят калаено канче с орел, догоре пълно с водка? — попита файтонджията, извърнал към нас засмяната си кръгла физиономия. Явно се беше поддал на общото празнично настроение.
— Стой — рече Ераст Петрович.
Видях, че файтонът на Линд спира, макар че имаше още много път до завоя за Петровския дворец.
— Слизат! — възкликнах аз.
Фандорин мушна обещаната банкнота на кочияша и двамата започнахме да си проправяме път през навалицата.
Беше тъмно, макар че през облаците просветваше половинка луна. Затова решихме да се придвижим по-наблизо, на десетина крачки. На полето отляво на пътя и зад храстите вдясно горяха накладени огньове, тъй че двата силуета — единият по-висок, другият малко по-нисък — личаха ясно.
— Само да не ги изпуснем — повтарях като заклинание.
В тези мигове сякаш забравих и негово височество, и мадмоазел Деклик. Някакъв древен и мощен инстинкт, който нямаше нищо общо с жалостта и беше по-силен от страха, накара сърцето ми да бие начесто, но равномерно. Никога не съм разбирал насладата от лова, но сега изведнъж си помислих: сигурно нещо подобно изпитват хрътките, когато опъват до скъсване каишките, готови да се втурнат подир вълка.