Вече се движехме насред най-гъстото множество — все едно посред бял ден по „Невски“. От време на време дори се налагаше да си отваряме път с лакти. Пред мен се изтъпани як мъжага с вид на фабричен работник и ми затули видимостта. Някак се мушнах под ръката му, подминах го и направо изохках от непоносим ужас. Линд и Пощенеца бяха изчезнали.
Отчаян се извърнах към Фандорин. Той се беше вдигнал май дори на пръсти и се оглеждаше на всички страни.
— Какво ще правим? — възкликнах. — Господи, какво ще правим?
— Вие надясно, аз наляво — нареди той.
Изскочих встрани от пътя. На тревата бяха насядали малки и големи групи хора. Някои безцелно обикаляха край дърветата, други пееха. От моята страна Линд го нямаше. Запровирах се обратно и се сблъсках с Ераст Петрович, който си отваряше път към мен.
— Изпуснахме ги… — стана ми ясно.
Това беше краят. Затулих с длани лицето си, за да не виждам тълпата, огньовете, тъмносивото небе.
Фандорин нетърпеливо раздруса рамото ми:
— Не се вкисвайте, Зюкин. Ето мястото, където е уговорената ни среща. Ще обикаляме, ще търсим и ще чакаме да съмне. Линд няма къде да се дене. И ние му трябваме точно толкова, колкото той на нас.
Прав беше и аз сторих усилие да се взема в ръце, да се съсредоточа.
— Камъкът — внезапно се обезпокоих. — Да не загубите камъка?
Само да ги приберем живи, пък после каквото ще да става — единствено това си помислих в тази минута.
— Не, тук е — потупа се по гърдите Фандорин.
Блъскаха ни от всички страни и той здраво ме хвана под ръка.
— Гледайте надясно, Зюкин, аз — наляво. Движим се бавно. Ако видите т-търсените от нас хора, нищо не казвайте — само ме побутнете.
Никога досега не бях се движил под ръка с мъж. Всъщност и с жена, ако не се брои един отдавнашен случай, когато бях още съвсем млад и глупав. Не искам дори да си го спомням — никак не си заслужава.
През май нощите са къси и на изток небето вече розовееше, а мракът постепенно просветляваше. Пущинакът при Петровския дворец, а и цялото околно пространство беше изпълнено със седящи, лежащи и правостоящи. Личеше, че мнозина са се разположили тук още от снощи, край накладените огньове се трупаха все повече хора. Под краката ни се валяха все повече празни бутилки. А по шосето от Москва прииждаха ли, прииждаха тълпите.
Отляво зад бариерите и веригата войници се виждаше голямо поле, цялото изпъстрено с празнични шатри и новопостроени гредоредни палати. В тях сигурно се пазеха царските дарове. Настръхнах само като си представих какво стълпотворение ще настане тук след няколко часа, когато отегченото от многочасово очакване хорско море нахлуе през загражденията.
Разхождахме се от бариерите до двореца и обратно — веднъж, два пъти, три пъти. Отдавна беше съмнало и през сгъстяващата се навалица все по-трудно се минаваше. Непрестанно въртях глава да оглеждам моята половина от мястото и с всички сили се борех с обземащото ме отчаяние.
Някъде военна тръба гласовито изсвири заря и аз си спомних, че наблизо са Ходинските военни лагери.
Сигурно е седем, помислих си, като се мъчех да си спомня в колко е утринният сигнал. И в същата секунда зърнах пред мен калабрийската шапка и чиновническата фуражка.
— Ето ги! — изкрещях с пълно гърло и дръпнах Фандорин за ръкава. — Слава Богу!
Пощенеца се обърна, видя ме и викна:
— Зюкин!
Спътникът му за миг се озърна, успях да видя само очила и брада, и двамата се мушнаха в най-гъстата навалица току до бариерите.
— Подир тях! — бясно ме побутна Ераст Петрович.
Пред нас се изпречи масивен търговец, който в никакъв случай не желаеше да ни отвори път. Фандорин без капка колебание го хвана с една ръка за яката, с другата за пеша на дрехата, повдигна го и го отхвърли встрани.
Понесохме се през гъмжилото — Ераст Петрович напред и аз подир него. Той пореше хорските маси като адмиралски катер морската шир, само вълни се завихряха от двете му страни. От време на време подскачаше някак изумително високо — вероятно да не загуби отново Линд от очи.
— Провират се към Ходинското поле! — викна ми Ераст Петрович. — Това е прекрасно! Там няма много навалица, но има много полиция!
Сега ще е ударът, разбрах и силите ми се удесеториха. Настигнах Фандорин и ревнах:
— Вардааа!
Досами огражденията най-предвидливите и търпеливите стояха плътно един до друг, така че движението ни се забави.
— Дай път! — креснах. — Полиция!
— Много си бил хитър!
И така ме удариха в ребрата, че ми притъмня и дъхът ми секна.