Ераст Петрович извади полицейска свирка и я наду — от острия звук тълпата се разстъпи и минахме няколко крачки сравнително лесно, но после елеци, куртки и препасани блузи отново сплотиха строй.
Линд и Пощенеца бяха на една ръка от нас. Ето, мушнаха се под заграждението и излязоха на открито, току пред отцеплението. Аха, паднахте ли ни!
Видях как шапката се доближава до фуражката и пошепва нещо.
Пощенеца се обърна, размаха ръце и силно изкрещя:
— Православни! Гледайте! От оная страна прииждат ваганковските! Разкъсали са веригата! Ще вземат всички канчета! Напред, братя!
Хиляди гърла ревнаха в един глас.
— Много хитри се пишат! Ние от снощи сме тук, а те направо! Няма да го бъде!
Внезапно ме подхвана и ме понесе напред такава неудържима сила, че не докосвах земята с крака. Всичко живо се втурна със зъби и нокти напред към шатрите и павилионите.
Отпред се чуха свирки, изстрели във въздуха.
Някой викна през рупор:
— Стой, стой! Ще се изпотъпчете!
Весели гласове ревнаха:
— Не бой се, ваше благородие! Аре, момчета!
Чу се женски писък.
Успях да стъпя на земята и подтичвах с движението на тълпата. Вече не виждах Фандорин, той остана някъде встрани. За малко да се спъна в нещо меко, в първия момент дори не разбрах, че е човешко тяло. Под краката ми белееше стъпкана войнишка рубашка, но не можех да помогна на падналия — ръцете ми бяха затиснати.
После започнах да се натъквам на все повече тела и се молех само за едно: не дай Боже да падна, повече не мога да се вдигна. Отляво някой тичаше направо по раменете и главите, мярнаха ми се черни катраносани ботуши. Човекът се олюля, размаха ръце и се срути надолу.
Тълпата ме носеше право към острия пресноодялан ъгъл на гредоредния павилион. Помъчих се леко да свърна встрани — уви.
— Фащай! — чу се вик отдясно. — Фащай маляка!
Там с вдигнати ръце изнесоха над навалицата дете на около осем години. То уплашено се пулеше и подсмърчаше с окървавен нос.
Тълпата ме хвърли в стената и така си издрах бузата в пресните трески, че направо ми излязоха свитки, ударих чело странично в капака на прозореца и се засвличах надолу, мина ми бърза мисъл: край, сега ще ме стъпчат.
Някой здраво ме задържа под мишниците и рязко ме изправи на крака. Фандорин. Бях толкова замаян, че никак не се учудих на появата му.
— Опрете ръце в стената! — викна той. — Иначе ще ви размажат!
Замахна и с як юмрук строши капака на прозореца. Подхвана ме през ребрата и с невероятна сила ме измъкна нагоре — аз даже не влязох, а прелетях през перваза и се срутих на пода, който миришеше на пресни стружки. Наоколо в стройни пирамиди се извисяваха купища коронационни канчета. Ераст Петрович се набра на перваза и също скочи в павилиона. Веждата му беше сцепена, мундирът раздърпан, сабята до половина изскочила от канията.
Нима сме спасени?
Погледнах към прозореца и видях, че цялото поле е изпълнено с обезумяла тълпа. Викове, стонове, пукот на кости, смях — всичко се сливаше заедно. Не стотици хиляди — тук сигурно имаше милион! Иззад кълбищата прах въздухът просвяткваше и се полюшваше като мазен бульон.
Някой влезе в съседната шатра и взе да хвърля през прозореца канчета и торбички с почерпка. Отпред незабавно стана меле.
— Господи, спаси людете Си — викнах неволно и ръката ми сама направи кръстния знак.
— Айде бе! — викна ни някой отвън. — Метайте чашите! Вино има ли?
Къщата заскърца, от тавана се посипа трошляк. Аз креснах от ужас, като видях как се руши крехкото ни убежище. Нещо ме удари по темето и аз дори с облекчение паднах в безсъзнание.
Не знам кой и как ме е измъкнал от отломките и после ме е отнесъл на безопасно място. Най-вероятно дължа спасението си на Фандорин, макар да ми е неприятно да си го помисля.
Така или иначе, дойдох на себе си на дървените трибуни, разположени в края на Ходинското поле. Слънцето се беше вдигнало вече високо в небето. Надигнах глава, веднага пак я отпуснах и се ударих в коравата дъска.
Някак успях да седна, опипах кънтящата си глава, която като че ли не беше моя. Открих отгоре голяма цицина, но иначе май бях невредим.
Не видях Фандорин. Бях като в полусън и не можех да се отърва от металния звън в ушите.
Първо огледах безкрайното поле. Видях разкривените шатри, гъстите войнишки вериги, които бавно минаваха през тревата. Навсякъде почти плътно лежаха тела — много от тях неподвижни, но някои шаваха. Не можех да гледам тези конвулсивни движения, слепоочията ми щяха да се пръснат, очите ми изгаряха от яркото слънце. Забих лице в кръстосаните си китки и може би заспах или изпаднах в несвяст. Не знам колко съм останал така, опрян на парапета, но когато пак се пробудих, беше късен следобед и полето бе опустяло — нито войници, нито тела.