— Разярил се е, защото е разбрал, че се е лишил от двамата си помощници — обясних аз. — Господин Фандорин уби единия, другия остави на полицията.
— Жалко, Ераст, че не сте убили и двамата — каза тя, подсмръкна и изтри една яростна сълза. — Тези немци бяха същински зверове. Вие кой убихте — с клепналите уши или луничавия?
— Луничавия — отговори Ераст Петрович.
Аз не бях успял да видя нито единия, нито другия — във входа беше тъмно.
— Нищо — рекох, — но пък докторът сега е абсолютно сам.
Фандорин скептично сви устни:
— Надали. Все някой пази и детето. Ако горкото дете е още живо…
— О, момченцето е живо, сигурна съм! — възкликна мадмоазел. — Поне до снощи е било живо. Когато стопанинът ме издърпа от освирепелия Банвил, го чух да ръмжи: „Да не беше камъкът, щях да му пратя главите и на двамата — и на малкия, и на кучката!“ Мисля, че имаше предвид вас, Ераст.
— Слава Богу! — обърнах се към окачената в ъгъла иконка на свети Николай и се прекръстих. Михаил Георгиевич е жив, още не всичко е свършено!
Но ме мъчеше и друг въпрос. За такива неща не се пита, а питаш ли, може да останеш без отговор. Но все пак попитах:
— Кажете, те… те… извършиха ли насилие с вас?
За по-ясно я попитах на френски.
Слава Богу, Емилия не се обиди — напротив, подсмихна се тъжно:
— Да, Атанас, те извършваха насилие, както можете да се досетите по синините и цицините ми. Единствената ми утеха е, че това не е насилието, което очевидно имате предвид вие. Тези господа вероятно по-скоро биха посегнали на живота си, отколкото да влязат във физиологични отношения с жена.
От смелия й прям отговор съвсем се притесних и сведох очи. Ако не харесвах нещо у мадмоазел Деклик, то беше именно тази неженска точност в изказа.
— И така, да теглим чертата — рече Фандорин и преплете ръце. — Измъкнахме от лапите на доктора Емилия. Това първо. Сега знаем как изглежда Линд. Това второ. Върнахме си скъпоценностите на императрицата. Това трето. Свършихме половината работа. Остават дреболиите — въздъхна тежко и разбрах, че говори за дреболии в ироничен смисъл. — Да освободим детето. И да унищожим Линд.
— Да-да — надигна се от възглавницата мадмоазел. — Да се убие тази долна гадина! — тя ме погледна жално и рече с тъничко гласче: — Атанас, нямате представа колко съм гладна…
Ах, тъп, безчувствен дръвник! Фандорин си е Фандорин, него само Линд го интересува, ами аз — браво на мен!
Хвърлих се към вратата, но Ераст Петрович ме хвана за пеша на сакото.
— Накъде, Зюкин?
— Как къде? В трапезарията. Там в бюфета имаме сирене, бисквити, а в мразилника пастет и шунка.
— Н-никаква шунка. Чаша подсладен чай с ром и филийка черен хляб. Засега само толкова.
Прав беше. След гладуване не бива да се претоварва стомахът с тежка храна. Но сложих четири лъжици захар, отрязах дебела порязаница хляб и щедро ливнах в чая от уискито на мистър Фрайби.
Мадмоазел изпи чая, като се усмихваше с наранените си устни, и бледите й страни порозовяха.
Сърцето ме болеше от невъобразима жал. Ако сега ми паднеше гнусният доктор Линд, дето беше ритал с крака безпомощната жена, щях да го стисна за гръцмуля и никаква сила не би могла да разтвори пръстите ми.
— Трябва да поспите — каза Фандорин и се надигна. — Сутринта ще решим как да действаме нататък. Афанасий Степанович — мина на руски, — б-бихте ли приели да п-прекарате нощта тук, на к-канапето? За случай, че Емилия има нужда от нещо?
Иска ли питане? Толкова ми се искаше да поостана насаме с нея. Просто да помълчим. Ако пък успеех — да споделя с нея чувствата, които ме преизпълваха. Но откъде да намеря нужните думи?
Фандорин излезе. Емилия ме погледна с усмивка, а аз, жалък и тъп урод, току си навлажнявах устните, стисках и отпусках пръсти. Най-накрая се престраших да заговоря:
— Аз… Много ми липсвахте, мадмоазел Деклик.
— Можете да ме нахича Емили — тихо каза тя.
— Да, добре. Наистина няма да е прекомерна фамилиарност, защото след всичко, през което сте… тоест ние с вас… тоест всички минахме, смея да се надявам, че вие и аз… — запънах се и мъчително се изчервих. — Че ние с вас…
— Да? — нежно ми кимна тя. — Говохете, говохете.
— Че ние с вас можем да се смятаме не просто за колеги, а за приятели.
— Пхиятели?