— Моля? Откъде да… Впрочем не, знам! Чух как господата от дворцовата полиция казаха, че тялото още било съвсем топло.
— Този Линд не е човек, ами дявол! — прошепнах аз, затиснал с длан фунията. — Той продължава да си отмъщава въпреки всичко!
— Попитайте дали Емилия се е върнала.
— Корнелий Селифанович, да се е появила мадмоазел Деклик?
— Мадмоазел ли? Намерена ли е? — гласът му трепна. — Знаете ли нещо за нея?
Не току-тъй, ах, неслучайно така се развълнува. Веднага си спомних как досаждаше на Емилия с френските си уроци. Може би Фандорин не е чак толкова неправ с подозренията си по негов адрес!
— Как ще посмее Банвил тайно да влезе в Ермитажа? — попитах Ераст Петрович. Това е просто невероятно.
— Разбира се, че е невероятно — хладнокръвно отговори той. — Сомов е заклал Кар. Поне от кухненски ножове разбира.
— Не чувам нищо — чух в слушалката. — Афанасий Степанович, къде сте? Как да ви намеря?
Фандорин ми взе фунията.
— Обажда се Фандорин. Здравейте, Сомов. Аз искам да се срещна с вас. Ако ви е скъп животът на н-негово височество, веднага излезте през задния вход, минете през парка и до т-трийсет минути, не по-късно, бъдете на Донското гробище, откъм противоположната на входа стена. Забавянето ще е равносилно на смърт. — И без да чака отговор, затвори.
— Защо толкова спешно? — попитах аз.
— Не искам да се срещне с Емилия, к-която всеки момент ще пристигне в Ермитажа. Да не би Сомов д-да реши да премахне опасната свидетелка. Нали го чухте как се развълнува. Като съдя по дързостта, с която Сомов е убил Кар, безценният ви помощник така или иначе се е канел да изчезва оттам.
Поклатих глава — изобщо не бях сигурен, че тъкмо Сомов е убил Кар.
— Край, Афанасий Степанович — Фандорин прибра в джоба си малкия револвер, извади от чантата още един, по-внушителен, и си го затъкна в пояса. — Сега п-пътищата ни се разделят. Ще се срещна със Сомов и ще п-побеседвам с него както трябва.
— Какво значи „както трябва“?
— Ще му кажа, че е разкрит, и ще му предложа избор: или доживотна к-каторга, или да помогне за хващането на Линд.
— Ами ако се лъжете и той няма никаква вина?
— Ще го разбера по поведението му. Но Сомов е шпионин, сигурен съм.
Аз го следвах из стаята, гледах приготовленията му. Всичко ставаше много бързо и не успявах да си подредя мислите.
— Но защо да се разделяме?
— Защото, ако Сомов е човек на Линд, много е вероятно точно в този момент той да телефонира на шефа си и на гробището да се п-получи доста по-напечена среща, отколкото п-предполагам. Те всъщност нямат никакво време да се п-подготвят. Но мястото там е уединено, удобно.
— Значи наистина трябва да дойда с вас!
— Не, Зюкин. Вие трябва да останете тук и да пазите т-това — Ераст Петрович бръкна в джоба си и извади кърпата с брилянта.
Аз благоговейно подложих шепа и усетих странната топлина, която излъчваше свещеният камък.
Фандорин се врътна на токове и излезе в коридора. Аз тръгнах подире му. Пред вратата на кухнята той клекна, повдигна една от дъските на пода и в следващия миг видях в ръцете му познатата кутия.
— Ето, Зюкин, п-повече не съм длъжник на дома Романови. Нали сте пълномощен представител на августейшата фамилия? — той мръдна устни в бърза усмивка. — Най-важното е да не се отлепяте от телефонния апарат. Аз непременно ще ви телефонирам.
— Откъде?
— Още не знам. От някой хотел, ресторант, п-поща.
На вратата се обърна и ме погледна. Не разбрах погледа му — сякаш иска нещо да ми каже, но се колебае, или се колебае как да постъпи. Това никак не ми хареса — честно казано, уплаших се, че е променил мнението си и смята да вземе скъпоценностите със себе си.
Отстъпих крачка назад, стиснах здраво кутията и казах:
— Ще закъснеете. Бая път е. Ако Сомов не ви изчака?
— Ще ме изчака — разсеяно отвърна Фандорин, явно мислеше за друго.
Съжаление ли видях в очите му?
— Вижте какво, Афанасий Степанович…
— Какво — станах целият слух — имах чувството, че сега ще ми каже нещо много важно.
— Не… Нищо. Чакайте позвъняването ми — обърна се и излезе.
Що за гаден маниер!
Разположих се до апарата по най-удобен начин.
Реших, че в близкия един час Фандорин в никакъв случай няма да ми телефонира, така че взех пари (Ераст Петрович остави на масата куп дребни банкноти), излязох на „Мясницка“ и купих пресни симидчета, прекрасна московска шунка и вестници. Взех кутията с мен. Здраво я притисках с ръка и си отварях очите на четири дали наоколо не се навъртат крадльовци. „Орлов“ ми висеше на врата, сложен в специално направена торбичка от вълнен чорап.