— С Фандорин — смънках аз.
— Какъв монах? Какво общо има Сомов? Тъкмо ви звъня от неговата, тоест от бившата ваша стая. Сомов е изчезнал някъде и никой не знае къде е. Но това не е най-важното. Най-важното е, че Кар е убит!
— Да-да, знам.
— Знаете ли? Откъде? — чух учудване в гласа й. — Тук са всички велики князе и полковник Карнович. Той от няколко часа разпитва Фрайби. Горкият полковник направо е полудял. Почти не обърна внимание на пристигането ми, само каза: „После ще ми разкажете, сега не е важно.“ Аз му говоря за лорд Банвил, той не вярва! Казва, че от многото потресения имам психическо разстройство, представяте ли си? Въобразил си е, че Фрайби е доктор Линд! Искам да ви питам за съвет — вас и Ераст. Дали да предприема още един опит? Да обясня на Карнович, че Фрайби е просто дребна фигура? Или може би да му кажа, че сте намерили откраднатите скъпоценности на императрицата? Тогава господата веднага ще се успокоят и ще ме изслушат. Как да постъпя?
— Ах, Емилия, аз самият се нуждая от съвет — признах й. — Оставете го мистър Фрайби. Вероятно не е виновен за нищо, но нека Карнович си го разпитва — поне да се намира на работа. Не споменавайте скъпоценностите. Имам друга идея…
И млъкнах, защото идеята ми беше хрумнала току-що и още не беше се избистрила докрай. Взех от масата телефонния указател и отворих на „П“. Дали го има Воробьовския парк?
Докато прелиствах страниците, казах нещо, което не бих могъл да произнеса, ако Емилия беше тук сега — нямаше да се престраша.
— Толкова се радвам да чуя гласа ви. Току-що се чувствах безкрайно сам и объркан, а сега много ми олекна. Надявам се да не съм се изразил прекалено дръзко.
— Господи, Атанас, понякога с тази ваша церемониалност сте направо непоносим! — възкликна тя. — Никога ли няма да ми кажете думите, които очаквам? Просто и ясно, без двусмислия и измъкване.
Веднага се досетих какви думи има предвид и устата ми пресъхна.
— Не ви разбирам — смънках, шокиран от смелостта й. — И без това казах много повече, отколкото би могло да се сметне за допустимо, като се има предвид…
— Пак мънканици! — прекъсна ме мадмоазел. — Добре, по дяволите. Ще ви измъкна думите от устата при среща. А сега кажете идеята си. Но по-бързо. Всеки момент някой може да влезе.
И аз й разказах за странното нареждане на Фандорин.
Емилия ме слушаше мълчаливо.
— Но мисля да постъпя другояче — казах аз. — Нека се срещнем. Ще ви дам кутията и „Орлов“. На зазоряване ще отида на посоченото място и ще поискам обяснение от Фандорин. Ако намеря отговора му задоволителен и разбера, че камъкът наистина му е необходим, ще ви телефонирам от дирекцията на Воробьовския парк, те имат телефонен пост — току-що проверих. Бъдете готова. От Ермитажа до Воробьовския хълм е четвърт час с файтон. Такава предпазна мярка няма да загуби много време на Фандорин.
Чувах дишането й и тази тиха музика ми стопляше сърцето.
— Не — каза Емилия след дълга пауза. — Вашата идея, Атанас, никак не ми харесва. Първо, не съм сигурна, че днес мога незабелязано да се измъкна от двореца. Второ, боя се, че може да навредим на Ераст. Аз му вярвам. И вие трябва да му вярвате. Той е истински благороден човек. Нещо повече — той е много особен човек, не съм срещала такива през живота си. Ако искате малкият принц да бъде спасен, вървете на срещата с Ераст и изпълнете всичко точно.
Разсъждението й ме фрапира в най-неприятен смисъл. Дори говореше като Фандорин: „първо, второ“. Как умее този човек да внушава обожание!
Едва чуто попитах:
— До такава степен ли му имате доверие?
— Да. Безрезервно — отсече тя и внезапно се изсмя: — Като изключим роклите и корсетите, разбира се.
Изумителна жена — да се шегува в такъв момент! Тя впрочем веднага възприе отново сериозен тон.
— Умолявам ви, Атанас, направете всичко както той казва. И… — позапъна се — Пазете се. Заради мен.
— Заради вас ли? — попитах тъпо, което, естествено, не биваше да правя, защото по-откровено от това нямаше накъде да се изрази уважаваща себе си дама.
Но мадмоазел повтори:
— Да, заради мен. Ако нещо се случи с господин Фандорин — макар да е истински герой и особен човек, ще го преживея. Но ако нещо се случи с вас — пак се запъна, — боя се, че… — и не довърши, а и нямаше никаква необходимост.
Абсолютно изваден от равновесие, смотолевих по най-позорен начин:
— Благодаря, мадмоазел Деклик. Непременно ще се свържа с вас утре сутринта — и веднага затворих телефона.
Господи, да не ми се е счуло? И дали правилно съм разбрал смисъла на думите й?
Трябва ли да споменавам, че до зори не мигнах.