20 май
По обичайния си маниер пристигнах на мястото по-рано от указания час.
В шест без двайсет стигнах с файтон до главната алея на Воробьовския парк, абсолютно безлюдна в тази ранина. Тръгнах по пясъчната пътека, разсеяно погледнах наляво, където се простираше градът, забулен в сивкави сенки, и зажумях от яркото слънце. Гледката беше много красива и въздухът ме опияняваше с утринната си свежест, но душевното ми състояние не подхождаше за поетични възторзи. Сърцето ми ту заглъхваше, ту бясно думкаше, с дясната ръка стисках здраво кутията, а на гърдите ми под долната риза се полюшваше двестакаратовият брилянт. Хрумна ми странна мисъл: колко струвам сега аз, Афанасий Зюкин? За династията Романови — страшно много, безкрайно повече, отколкото Зюкин без кутията и „Орлов“ в чорапа, окачен с ширит на врата ми. Но за самия себе си струвам пак толкова, колкото и преди седмица или година. И за Емилия цената ми най-вероятно никак не се е променила покрай всички тези брилянти, рубини и сапфири.
Това откритие ме изпълни с кураж. Вече не се чувствах жалко и недостойно вместилище, на което по каприз на съдбата се е паднало да приеме за временно съхранение безценните съкровища, а защитник и спасител на династията.
Когато наближих храстите, зад които трябваше да се намира висящият мост, пак си погледнах часовника. Шест без четвърт.
Още няколко крачки — и видях урвата, стръмните й тревясали склонове искряха от росата със студен метален блясък. Отдолу долиташе кротко ромолене на поток, невидим в утринната омара. Но погледът ми само за миг се плъзна към стръмнината и веднага възви към тесния мост. Видях, че Фандорин ме е изпреварил и вече ме чака.
Той ми махна и бързо тръгна към мен, стъпваше уверено по леко полюшващата се дъсчена настилка. Нито широкото расо, нито черната калимавка с черен креп до раменете можеха да скрият стройната му източена фигура.
Разделяха ни не повече от двайсетина крачки. Слънцето го осветяваше в гръб и внезапно той ми се привидя като осиян с нимб черен силует, който се спускаше от небето по тънък златен лъч.
Затулих очи от слънцето с една ръка, с другата се хванах за въжения парапет и стъпих на моста — той запружинира под краката ми.
После всичко стана много бързо. Толкова бързо, че не успях да направя нито крачка повече.
От противоположната страна на урвата към моста се втурна черна тясна фигура — видях, че едната й ръка е по-дълга от другата и проблясва в златни искрици от слънцето. Цев на пистолет!
— Пазете се! — викнах аз и Фандорин с мълниеносна скорост се извъртя, ръката му, стиснала малкия револвер, се изпъна от ръкава на расото.
Ераст Петрович се олюля, вероятно ослепен от светлината, но в същата секунда стреля. С почти неразличимо за слуха забавяне гръмна и оръжието на Линд.
И двамата уцелиха.
Тесният силует оттатък дерето падна възнак, но и Фандорин отлетя назад и встрани. Хвана се за въженото перило, още миг се задържа на крака — мярна се бялото му лице с черната напречна драска на мустаците, и изчезна, забулено с черния креп. После Ераст Петрович залитна, прекатури се през въжето и полетя надолу.
Мостът се залюля наляво-надясно като пиян, та ми се наложи да се хвана с две ръце за нестабилното ограждение. Кутията се изплъзна изпод мишницата ми, удари се в дъската, после в камък, разцепи се и скъпоценностите на нейно величество паднаха на тревата, изригвайки цял сноп разноцветни сияния.
Двойното ехо на изстрелите отекна над урвата и се стопи. Отново стана много тихо. Пееха птици, някъде в далечината фабрична сирена извести началото на смяната. После се чу бързо потракване — така дрънчи лъжица в чаша, когато бързият влак лети с пълна пара.
Отначало дори не разбрах, че ми тракат зъбите.
Оттатък урвата лежеше неподвижно тяло.
Другото, ширнало разпростряно расо, чернееше долу досами потока. Мъглата, която току-що се беше разстлала по дъното на пропастта, се разсея и видях как ръката на трупа е провиснала във водата. Нямаше никаква надежда след такова падане Фандорин да е останал жив — така изпука тялото му в земята.
Не обичах този човек. Може би дори го мразех. Във всеки случай исках веднъж завинаги да се махне от живота ни. Но не съм пожелавал смъртта му.
Рискът беше негов занаят, той през цялото време си играеше с опасността, но аз изобщо не съм очаквал, че може да загине. Струваше ми се безсмъртен.
Не знам колко време останах вкопчен във въжето и загледан надолу. Може би миг, може би час.
Свести ме слънчев блясък, който скочи от тревата право в окото ми. Трепнах, взрях се недоумяващо в извора на светлина и видях жълтите брилянти на диадемата бандо. Слязох от моста на земята, за да събера пръсналите се съкровища, но ги зарязах — нищо им няма.