В този миг не мислех за нищо — просто го слушах. Фандорин измести очи от мен към убитата и присви студените си сини очи.
— Не знам само как е смятала да п-постъпи спрямо вас — рече умислено. — П-просто да ви убие? Или може би да ви п-подмами на своя страна? Как ви се струва, щеше ли да успее? За четвърт час щяхте ли да з-забравите всичко друго в името на любовта?
Нещо ме жегна от тези думи. Дали обида, дали гняв — общо взето, някакво лошо чувство, но вяло, много вяло. Освен това помнех, че трябва, че просто съм длъжен да попитам нещо.
А, да.
— А Михаил Георгиевич? Къде е той?
Бледото и уморено, но все така много красиво лице на Фандорин леко помрачня.
— Що за въпрос? Момчето е убито. Мисля, че още първия ден, когато в опит да го спасите сте се втурнали подир каретата. Линд е решил да не рискува повече и е решил вместо вас да избере за посредник мадмоазел Деклик — тоест самия себе си. А може би така го е замислил поначало. Нашата Емилия прекрасно се справи с ролята си. За по-п-пълно правдоподобие дори ни отведе в гробницата, откъдето така удобно щеше да се измъкне през подземните п-проходи. Точно това щеше да стане, ако не беше малкият ми сюрприз с кочияша.
— Но тогава негово височество още беше жив! — възразих аз.
— Сигурен ли сте? Линд, тоест Емилия ни викна отдолу, че детето е живо. А всъщност не е имало никакво дете. Малкият от д-дни вече е бил мъртъв на речното дъно или в някоя незнайна яма. А най-отвратителното е, че още докато е бил жив, са му отрязали пръста.
Не можех да повярвам в подобно нещо.
— Откъде знаете! Не сте били там!
— Нали видях пръста. По капчиците засъхнала кръв личеше, че не е отрязан от мъртвец. Затова толкова дълго вярвах, че детето, макар и болно и упоено с наркотик, все пак е живо.
Пак се вгледах Емилия — този път дълго и внимателно. Това е доктор Линд, си казах, който е изтезавал и убил Михаил Георгиевич. Но Линд си беше Линд, а Емилия — Емилия, не съществуваше никаква връзка помежду им.
— Зюкин! Афанасий Степанович, съвземете се!
Бавно се обърнах към Фандорин, без да разбирам какво още иска от мен.
Ераст Петрович с болезнена гримаса си обличаше сюртука.
— Трябва да изчезвам. Унищожих Линд, з-запазих „Орлов“ и връщам скъпоценностите на нейно величество, но не успях да спася великия княз. На императора п-повече не съм нужен, а московските власти имат стара н-неприязън към мен. Заминавам в чужбина, тук нямам вече работа. Само… — махна с ръка, сякаш искаше нещо да ми каже, но не смееше. — Имам една молба към вас. П-предайте на Ксения Георгиевна, че… че много мислих за нашия спор с нея… и вече не съм толкова сигурен в правотата си. Ще го з-запомните, нали? Тя ще разбере за какво става дума… И й предайте това — той ми подаде листче. — Парижкият ми адрес, на него може да ме намери. Ще й го предадете ли?
— Да — казах с дървен глас и прибрах листчето в джоба си.
— Е, с-сбогом.
Изшумоля тревата — Фандорин се катереше нагоре по склона. Не погледнах към него.
Той изруга веднъж — сигурно си беше ударил раненото рамо, но аз пак не погледнах.
Помислих си, че трябва да събера разпръсналите се скъпоценности: диадемата бандо, брилянтовата брошка, бант-склаважа, малкия букет, егрет-фонтана.
И най-вече — какво да правя с мадмоазел Деклик? Би трябвало, разбира се, да отида в парковата управа и да доведа служители, те ще вдигнат тялото. Не можех да оставя Емилия тук сама да я лазят мравките и мухите да й кацат по лицето.
От друга страна, тя наистина не е тежка (нали я бях носил на ръце), но дали ще мога сам да я изкатеря по този стръмен склон?
Заслужаваше си все пак да опитам.
— … най-дълбока благодарност на Божественото провидение, запазило за Русия този свещен символ на царската власт.
Гласът на негово величество трепна и императорът направи пауза, за да преглътне вълнението. Императрицата направи кръстен знак и царят незабавно последва примера й, след което дори се поклони на иконата в ъгъла.