Никой друг от присъстващите не се прекръсти. Аз също.
Бях почетен с височайшата аудиенция в хола на Ермитажа. Въпреки тържествения смисъл на събитието присъстваха само посветените в подробностите на случилата се драма — членовете на августейшата фамилия, полковник Карнович и лейтенант Ендлунг.
Всички бяха с траурни ленти на ръкавите — днес беше съобщено, че негово височество Михаил Георгиевич е починал в извънградския дворец от внезапно избила брусница. Тъй като средните Георгиевичи боледуваха от тази опасна болест, вестта изглеждаше правдоподобна, но някакви тъмни, фантастични слухове вече бяха плъзнали. Обаче истината звучеше твърде невероятно, за да повярва някой в нея.
Ксения Георгиевна и Павел Георгиевич стояха разплакани, но Георгий Александрович се държеше. Кирил Александрович изглеждаше невъзмутим — вероятно от негова гледна точка отвратителната история беше приключила не по най-катастрофален начин. Симеон Александрович току попиваше зачервените си очи с парфюмирана кърпа, но подозирам, че страдаше не толкова за малкия си племенник, колкото за един англичанин със сламеножълта коса.
Негово величество овладя гласа си и продължи:
— Но би било несправедливо да благодарим на Всевишния, без да въздадем полагащото се на онзи, когото Господ избра за изпълнител на волята Си — верния ни хоффуриер Афанасий Зюкин. Вечна признателност, скъпоценни Афанасий Степанович, за верността към дълга и предаността към царския дом.
— Да, мили Афанасий, много сме благодоволни от вас — усмихна ми се нейно императорско величество, както винаги объркала трудните руски думи.
Забелязах, че въпреки траура на гърдите на императрицата лъчезарно блести малкият брилянтов букет.
— Елате, Афанасий Степанович — тържествено каза императорът. — Искам да знаете, че Романови умеят да ценят и възнаграждават всеотдайната служба.
Направих три крачки напред, почтително склоних глава и се вперих в лъскавите лачени ботуши на негово величество.
— За първи път в историята на императорския двор ви произвеждаме във високото звание камерфуриер и ви назначаваме да оглавите всички придворни служители — съобщи царят.
Поклоних се още по-ниско. Довчера подобно невероятно издигане щеше да ми се стори главоломно и щях да се почувствам най-щастливият измежду смъртните, но днес вцепенените ми чувства никак не откликнаха на радостната новина.
С това потокът от височайши милости не секна.
— Срещу съдържанието на една кутия, която благодарение на вас е върната на царицата (стори ми се, че тук долових в гласа на императора лукава нотка) ви даряваме брилянтова табакера с нашия монограм и награда от личния ни фонд — десет хиляди рубли.
Пак се поклоних:
— Най-покорно благодаря, ваше императорско величество.
С това церемонията на награждаването вече беше приключена и аз отстъпих назад, зад гърбовете на августейшите особи. Ендлунг тайно ми намигна и направи почтителна физиономия — демек къде ще се мери вече с мен, такава важна персона. Исках да му се усмихна, но не можах.
А императорът вече говореше на членовете на Зеления двор.
— Клетият малък Мика — каза той и скръбно сви вежди. — Невинният агнец, злодейски умъртвен от гнусни престъпници. Скърбим заедно с теб, чичо Джорджи. Без да забравяме нито за миг роднинските чувства, нека да помним, че не сме обикновени граждани, а членове на императорския дом и за нас авторитетът на монархията е над всичко. Сега ще произнеса думи, които може да ви се сторят чудовищни, но все пак съм длъжен да ги кажа. Мика умря и вече е на небесата. Не успяхме да го спасим. Но пък е спасена честта и репутацията на Романови. Кошмарното произшествие не стигна до ничии уши. А това е най-важното. Сигурен съм, чичо Джорджи, че тази мисъл ще ти помогне да надвиеш бащината болка. Въпреки всички сътресения коронацията мина благополучно. Почти благополучно — додаде и се навъси — сигурно си спомни ходинската неприятност, и тази неволно изтървана дума малко развали ефекта на кратката реч, изпълнена с истинско величие.
Още повече развали ефекта Георгий Александрович, който тихо каза:
— Да видим как ще заговориш за бащините чувства, Ники, когато имаш собствени деца…
В коридора ме пресрещна Ксения Георгиевна, мълчаливо ме прегърна, сложи глава на рамото ми и се разплака неудържимо. Аз стоях неподвижно и само я галех лекичко по косата.
Накрая великата княгиня се дръпна, погледна ме изотдолу и учудено попита:
— Афанасий, не плачеш ли? Господи, какво ти е на лицето?
Не разбрах какво има предвид и завъртях глава да погледна в окаченото отсреща огледало.