Когато се присъединих към почтената компания, разговорът се въртеше около скорошните тържества. Дормидонт, явно развълнуван — и с право, не му се случва често да вземе думата в такова общество — разказваше интересни неща за императора. Фома Аникеевич и Лука Емелянович го слушаха благосклонно. Японецът, издул бузи и облещил дръпнати очи, пиеше чай от чинийката. Мадмоазел любезно кимаше, но по погледа й личеше, че мислено е далеч оттук (май вече бях споменал, че при цялата си сдържаност не умее много да овладява очите си). Мистър Фрайби уютно пуфкаше лулата си и прелистваше страниците на книгата.
— … си калява характера — каза Дормидонт точно когато влязох в лакейската стая. Щом ме видя, се надигна почтително, после продължи: — Много е суеверен, но на всяка цена иска да пребори съдбата. Нарочно избра несретен ден за идването в Москва, на свети праведни Йов Многострадални, а преместването в Кремъл е оставил за тринайсети, макар че можеше и по-рано да стане. Според мен нямаше нужда да изкушава съдбата. Ето вчерашния Йов — видяхте какво стана — и красноречиво погледна към мен, очевидно сметнал за неуместно да се задълбочава относно нещастието в Зеления двор.
— Какво ще кажете, Лука Емелянович? — попита Фома Аникеевич.
Икономът на Кирил Александрович, солиден и представителен мъж, се позамисли и каза:
— За монарха укрепването на волята не е лошо. На негово величество не би навредило да е с малко по-твърд характер.
— Тъй ли мислите? — поклати глава Фома Аникеевич. — А пък според мен не е хубаво. Трябва да се управлява и да се живее леко и радостно, съдбата обича такива хора. А който сам си търси белята, захлупва го като черен облак. Тя и без това държавата ни не е твърде весела, пък ако и императорът вземе да изпитва съдбата… А и нейно величество е с много тежък и нерадостен характер. Като посвикне царят и вземе да управлява сам, ще си избере и същите такива министри, мрачни и несретни. То се знае, какъвто царят, такъв и кучкарят.
Изненада ме не това, че Фома Аникеевич тъй волно разсъждава за негово величество (това е прието в нашия кръг помежду свои и е от полза за работата), а че изобщо не си мери приказките пред чуждия човек — японеца. Очевидно в мое отсъствие Фандориновият слуга е успял да заслужи с нещо доверието му. Фома Аникеевич е проницателен човек, хората за него са като на длан и той прекрасно знае пред кого какво може да се говори и какво не може.
По гладкото безизразно лице на азиатеца не можеше да се познае дали е наясно за какво иде реч или просто се звери над чая.
— А вие какво ще кажете, Афанасий Степанович? — обърна се към мен Фома Аникеевич и по въпросителния му поглед разбрах, че въпросът е зададен в съвсем друг смисъл: намирам ли възможно да се обсъжда най-важното събитие или предпочитам да се огранича с някакви по-странични теми.
— Като му дойде времето, то ще си покаже — отговорих аз, седнах и звъннах с камбанката на Липс да ми налее чай. — В историята има случаи доста слабодушни наследници впоследствие да се проявят по най-достоен начин. Вземете например Александър Благословени или пък Франц-Йосиф.
Говорех едно, а си мислех друго: дали е редно да им разкажа за взетото горе решение?
Японецът така или иначе ще научи от господаря си. Мадмоазел също не бива да е в неведение — това би било твърде жестоко. Фома Аникеевич и Лука Емелянович могат да дадат уместен съвет. Само присъствието на мистър Фрайби ми създаваше затруднение.
Почувствал погледа ми, британецът откъсна очи от книгата си и избръщолеви нещо неразбираемо — лулата му се полюшна нагоре-надолу.
— Знам всичко — преведе мадмоазел на руски, произнасяйки „зням“ вместо „знам“. — Милохдът ми хазказа.
Бътлърът пак заби нос в книгата, с което даваше да се разбере, че може да не му се обръща внимание.
Значи в Англия господарите нямат тайни от икономите си. Още по-добре.
Накратко разказах на събралите се за писмото, зловещия доктор и решението, взето на тайното съвещание. Всички ме слушаха мълчаливо. Само при думите ми, че доктор Линд не пуска жертвите си живи, мадмоазел неволно ахна и здраво стисна юмручета над масата. За да й помогна да преодолее разбираемото вълнение, направих кратко отстъпление и разказах за чудесното самообладание, проявено от Георгий Александрович. Но реакцията на мадмоазел (както впрочем често се случваше) ме изненада.
— Геохгий Александхович има шестима синове от нейно височество и още двама от малката балехина. Ако доктох Линд беше отвлякъл единствената дъщехя на негово височество, той щеше да се дъхжи съвсем хазлично.