Третият сервис беше убийствен. Аз дори не можах да видя топката — само бърза мълния, прелетяла над корта. Все пак Фандорин като по чудо успя да я досегне с крайчеца на ракетата, но твърде несполучливо: бялото клъбце политна слабо нагоре и взе да пада право над мрежата.
Ксения Георгиевна с ликуващ възглас се втурна напред, готова да забие леката топка. Замахна и я перна, тя пак уцели горния ръб на мрежата, но този път не прескочи в противниковото поле, а се катурна в краката на нейно височество.
На лицето на великата княгиня се изписа недоумение — много странен гейм. Вероятно тъкмо поради безпокойството й при последния сервис тя два пъти сбърка, което никога не беше й се случвало, и загуби на нула — без нито една отбелязана точка.
Първия пристъп на неприязън към Фандорин изпитах, когато камердинерът му преспокойно прибра в пъстрия си портфейл цялата печалба, а тя не беше никак малка. Тепърва трябваше да преглътна абсурдната загуба на цели петдесет рубли.
А и никак не ми хареса сцената, която се разигра на корта.
Както е редно за загубилия, нейно височество прелази на четири крака под мрежата. Фандорин бързо се наведе, за да й помогне да се изправи, а Ксения Георгиевна го погледна от долу на горе и замря в тази нелепа поза. Ераст Петрович се смути, хвана я за ръцете и я подръпна, но явно доста силно — великата княгиня се блъсна в него, шапката й полетя на земята, а с нея и фуркетите, така че бухнали къдрици се разсипаха по раменете й.
— Моля за извинение — измърмори Фандорин. — Благодаря за урока. Време е да тръгвам — поклони се непохватно и бързо тръгна към къщата. Японецът заситни подире му.
— Lucky devil — каза мистър Фрайби. И се самопреведе: — Късметлия… дявол — след което със съжаление взе да брои останалите в портфейла му пари.
А аз дори и не мислех вече за загубената сума. Сърцето ми се сви от тревога и лошо предчувствие.
Ах, с какъв поглед изпрати Ксения Георгиевна тръгналия си Фандорин! А той, хитрецът, си крачеше най-невъзмутимо и се озърна чак в последния момент преди да свърне. Хвърли бърз поглед на княгинята и веднага продължи. Долна, много долна хватка, която подейства безпогрешно на младото неопитно момиче!
Великата княгиня цялата поруменя от мълниеносния му поглед и аз разбрах: случи се чудовищно, скандално събитие, от тези, които разтърсват империите досами основите. Императорската потомка се беше влюбила в неподходяща персона. Това беше абсолютно очевидно дори за човек като мен, който в никакъв случай не може да се нарече познавач на жените и чувствата им.
Афанасий Зюкин е стар ерген и сигурно такъв ще си остане. С мен е било писано да приключи достопочтената ни династия, защото, макар да имам брат, той е загубил правото да продължи рода на придворните служители Зюкини.
Баща ми Степан Филимонович, а преди него и неговият баща Филимон Емелянович седемнайсетгодишни са били венчани за девойки пак от семейства на дворцови служители, а на осемнайсет са имали вече синове. И двамата са живели със съпругите си както всекиму пожелавам, в разбирателство и любов. Но с мен щастливата орис на рода ни нещо запря и секна. И родът Зюкини приключи, защото ми се падна вяла душа, неспособна на любов.
Любовта към женския пол за мен е непознато чувство. Обожание да, изпитах го още като момче, и то толкова силно, че след него някак не ми останаха сили за обикновена любов.
На четиринайсет години бях слуга за конните разходки в един великокняжески дом, толкова известен, че няма да уточня точно в кой. А една от великите княгини, чието име също няма да назова, беше моя връстница и често ми се налагаше да я съпровождам по време на езда. През целия си живот оттогава не съм срещал девойка или дама, която дори малко от малко да може да се сравни с нейно височество — не по красота, не, макар великата княгиня да беше неописуемо прекрасна, а по сиянието, което излъчваше обликът й и цялата й особа. Нямам думи да го опиша по-точно, но съвсем ясно виждах това сияние, както другите виждат лунните лъчи или светлината на лампа.
Не си спомням дори и веднъж да съм говорил с нейно височество или да съм й отправил някой въпрос. Само мълчаливо се хвърлях да изпълня всяко нещо, което благоволеше да ми заповяда. Животът ми тогава се състоеше от дни, които съществуваха, и дни, които не съществуваха. Видя ли я — ден е, не я ли видя — все едно не е ден, само някаква чернилка.
Тя вероятно ме мислеше за ням и дали от съжаление или просто защото беше свикнала с мен, понякога ме гледаше с такава ласкава усмивка, че се вцепенявах. Един път ми се случи, докато препускахме в гората. Нейно височество се озърна да ме види, усмихна се по този свой начин и аз от щастие изпуснах юздите. Свестих се проснат на земята, наоколо всичко пламти, а над мен надвесено сияйното й лице и в очите на нейно височество блещукат сълзи. Мисля, че това беше най-щастливият ден в живота ми.