Служих в него дом две години, седем месеца и четиринайсет дни, после венчаха великата княгиня за един немски принц и тя замина. Това не стана изведнъж, в императорския дом сватбите се гласят бавно и аз имах само една мечта — да се случа сред персонала, който щеше да отпътува с нейно височество в Германия. Хем имаше едно вакантно място за младши лакей.
Не се получи. Баща ми, умен човек, не позволи.
И повече не видях нейно височество. Само за Коледа същата година получих от нея собственоръчно написано писмо. И досега го пазя заедно с венчалните халки на родителите ми и банковата ми книжка, но никога не го отварям — и без това го помня наизуст. То дори не е писмо, а бележчица. Нейно височество прати такива на всеки от бившите си слуги, които бяхме останали в двореца.
Мили Афанасий (така започваше посланието й), при мен всичко е наред и скоро ще се роди детето — момче или момиче. Често си спомням разходките ни. Помниш ли как се преби, а аз помислих, че си предал Богу дух? Наскоро пък те сънувах и ти не беше слуга, а принц, и ми говореше нещо много радостно и приятно, но не запомних какво. Бъди щастлив, Афанасий, и понякога си спомняй за мен.
Такова писмо получих от нея. Повече не ми писа, защото още при първото раждане нейно височество издъхна и вече близо трийсет години е при ангелите, където несъмнено е същинското й място, а не тук на грешната ни земя.
Тъй че баща ми излезе прав за всичко, макар че аз чак до смъртта му не можах да му простя, че не ме пусна в Германия. Скоро след напускането на нейно височество станах на седемнайсет и родителите ми искаха да ме оженят за дъщерята на старшия портиер от Аничковия дворец. Мила девойка беше, но аз не и не. Въпреки че съм кротък и сговорчив по природа, понякога ме обземаше такъв инат. Баща ми как ли не опита да ме склони, накрая се отказа. Мислеше, че е до време и ще ми дойде акълът. За идване — дойде, но така и не ме поблазни семейният живот.
То и по-добре за истинския иконом — нищо не те откъсва от службата. Фома Аникеевич например също не е женен. А легендарният Прокоп Свиридович, при все че имал жена и деца, ги оставил на село и ги посещавал само два пъти годишно — за Коледа и Великден.
Истинският иконом знае, че службата му не е длъжност, а начин на живот. Не е от сутринта до вечерта да си иконом, а после да се прибереш и да станеш просто Афанасий Зюкин. Дворцовият иконом е същи дворянин, те и по звучене си приличат, само че ние сме по-строги към себе си от дворянството. Затова пък сме и много високо ценени.
Мнозина биха искали да примамят за себе си истински царски или великокняжески иконом, обещават планини от злато. Всеки богаташ се блазни да има същия ред у дома си, както в императорския дворец. Собственият ми брат Фрол не устоя, помами се по парите. Сега е иконом — не, при тях това се нарича „майордом“ — при един московски милионер, банкера Литвинов, юдеин. Взе пет хиляди за преместването плюс три хиляди годишно, всичко му е безплатно, дори жилището, получава и премиални. Беше иконом, вече е никой.
Аз прекратих всячески отношения с него. А и той не смее да ми се мерне, знае си вината. Какъв ти милионер — аз не отидох дори при светлейшия княз Боронцов, дето какво ли не ми обещаваше. Човек може да служи само на хора, с които не може да се сравнява. Необходима е дистанция. Защото едно е човешкото, друго е божественото. Дистанцията винаги помага да запазиш уважение. Даже когато заваря Георгий Александрович да се промъква в стайчето на готвачката Манефа или през нощта с каляската докарат Павел Георгиевич мъртвопиян и цял в повръщня. А че светлейшият княз Боронцов е дворянин — голяма работа. И ние, Зюкини, сме били дворяни, макар и за кратко.
Това е отделна история, свързана с родоначалника ни Емелян Зюкин, прадядо ми. Комай ще е от полза да я разкажа, понеже е много поучителна и потвърждава за кой ли път: светът се крепи на установения ред и опазил Бог този ред да се наруши — до нищо свястно няма да доведе.
Зюкини са били крепостни селяни от Звенигородска околия в Московска губерния. Моят прадядо Емелян Силантиевич — тогава просто Емелка — от малък бил взет за слуга и понеже бил будно и чевръсто момче, харесал се на господарите си, тъй че постепенно се откроил, обличали го с чисти дрехи, не му давали да върши черната работа, изучили го на писмо и четмо. Бил нещо като другар в игрите на младия господар. Четял книги, усвоил маниери, даже научил малко френски, но най-лошото било, че започнал да се срамува от лакейството си. Сигурно затуй взел да заглежда госпожицата, дъщерята на помешчика, ала не както аз великата княгиня — с благоговейно обожание, — а направо с най-дръзки намерения непременно да се ожени за нея. Ще рече човек, де се е чуло и видяло крепостен да се ожени за дворянка? Друг е щял да си помечтае и да се откаже, но Емеля бил с упорит нрав, неотстъпчив, имал поглед напред и както биха казали сега, вярвал в своята звезда.