Затова вълнението, което ме обзе след прословутото състезание по тенис, е напълно разбираемо, да не говорим, че Ксения Георгиевна вече имаше и годеник, скандинавски принц със сериозни изгледи да наследи короната (знаеше се, че големият му брат, престолонаследникът, е болен от охтика).
Спешно трябваше да се посъветвам с някого, който да разбира моминската душа, защото самият аз, както става ясно от гореизложеното, не можех да се смятам за познавач в тези въпроси.
След продължителни колебания реших да споделя с мадмоазел Деклик и й съобщих за опасенията си в най-общи линии и с най-деликатни думи. Мадмоазел обаче прекрасно ме разбра и за моя изненада никак не се учуди. Дори напротив — отнесе се към думите ми с изумително лекомислие.
— Да-да — кимна разсеяно. — И аз забелязах. Той е кхасив мъж, а тя е в такава възхаст. Няма нищо. Нека Ксения опознае малко любов, докато не са я сложили под стъклен похлупак.
— Как можете да говорите такива неща! — възкликнах ужасен. — Нейно височество вече е сгодена!
— Ах, мосю Зюкин, аз видях във Виена годеника й пхинц Олаф — мадмоазел сбърчи нос. — Как вие учехте мен находен изхаз? Улафа хабота, а?
— Но в случай на братовата си кончина — а е общоизвестно, че брат му е охтичав — принц Олаф ще е пръв в престолонаследието. Това значи, че Ксения Георгиевна може да стане кралица!
Възмутителните думи на гувернантката несъмнено се дължаха на потиснатото й състояние. Бях забелязал, че сутринта мадмоазел отсъстваше, и май се досещах за какво става дума. Най-вероятно тя с дейния си и енергичен характер не можеше да седи със скръстени ръце и сигурно се беше опитала да предприеме някакви собствени издирвания. Само че какво би могла да стори сама в чужда страна, в непознат град, щом и полицията е безпомощна.
Мадмоазел се върна толкова уморена и нещастна, че ми беше болно да я гледам. Отчасти поради това — за да я разсея от мислите за малкия Мика, великия княз, бях подхванал разговора по вълнуващия ме въпрос.
За да я поуспокоя, й разказах как се обърнаха нещата. Споменах (без да наблягам чак толкова върху собствената си роля, разбира се) за отговорната мисия, която ми беше възложена.
Очаквах мадмоазел да се зарадва на вестта, че имаме поне някаква надежда, но тя ме доизслуша, изгледа ме с някак странна уплаха и неочаквано каза:
— Но това е много опасно — и свела поглед, додаде: — Знам, че сте смел… Но не бъдете пхекалено смел, а?
Аз леко се смутих и настъпи малко неловка пауза.
— Ех, че лошо — ми хрумна да кажа най-сетне. — Пак заваля. А за довечера се предвижда сборна хорова серенада за техни императорски величества. Дано този дъжд не развали всичко.
— Мислете за себе си. Вие тхябва да пътувате в отхита каляска — каза тихо мадмоазел почти без да сбърка падежите, а последното й изречение се получи съвсем чисто. — Ще пхостинете като нищо.
Когато излязох от портите в двуколката с гюрук, вече валеше силно и аз станах вир-вода още преди да стигна до Калужкия площад. Това как да е, но в целия поток файтони по Коровий вал в такъв безстрашен вид се оказах само аз, което би трябвало да изглежда доста удивително отстрани. Солиден мъж с големи мустаци и бакенбарди незнайно защо не желае да сложи гюрука на каляската: от бомбето му се стичат порои, лицето му цялото е мокро, хубавият костюм от туид е подгизнал като парцал. Но как иначе да ме разпознаят хората на доктор Линд?
До краката ми стоеше тежък куфар, пълен с банкноти по двайсет и пет рубли. Отпред и отзад на разстояние пътуваха агентите на полковник Карнович. Аз се чувствах странно спокоен, не изпитвах нито страх, нито вълнение — сигурно нервите ми бяха като умъртвени от дългото чакане и влагата.
Не смеех да се озъртам, защото това строго се забраняваше в инструкцията, но от време на време поглеждах леко настрани, взирах се в немногобройните минувачи. Половин час преди тръгването ми се обади Фома Аникеевич и каза:
— Господин Ласовски е решил да вземе и лични мерки — чух го да докладва на негово височество. Разположил е съгледвачи от Калужкия площад чак до Москва-река на петдесетина крачки един от друг. Заповядал им е да не дремят, а да хванат онзи, който се доближи до каляската ви. Боя се това да не създаде опасност за Михаил Георгиевич.
Разпознавах съгледвачите с лекота — кой друг ще се разхожда с разсеян вид на този дъжд? Та освен тези господа с еднакви черни чадъри по тротоарите нямаше почти никого. Само файтони в двете посоки почти плътно един подир друг. След Зацепския вал (прочетох наименованието му на табелата) отстрани ми се лепна някакъв поп във фиакър. Беше сърдит, бързаше нанякъде и само подвикваше на предния файтонджия: „По-живо, по-живо, рабе Божий!“ А къде по-живо в този поток от карети, каляски, файтони и омнибуси?