Минахме някаква рекичка или канал, после по-широка река, веригата на съгледвачите отдавна беше свършила, а никой не ме спираше. Вече си мислех, че Линд е забелязал копоите и е решил да се откаже от срещата. На голямо кръстовище спряхме — стражар с дълъг дъждобран се разсвири и даде път на пътуващите по напречната улица. Възползвайки се от забавянето, между файтоните се втурнаха малки вестникопродавци с викове: „Газета-копейка“! „Московские ведомости“! „Русское слово“!
Един от тях, със залепнал на челото светъл перчем и потъмняла от влагата провиснала памучна блуза, внезапно се хвана за стръката и бързо скочи на седалката до мен. Беше толкова дребен и пъргав, че през пелената на дъжда надали някой изобщо го забеляза откъм каретите отзад.
— Свий вдясно, чиче — каза момчето и ме побутна в ребрата. — Не върти глава, че е забранено.
Много ми се щеше да се огледам дали агентите не бяха пропуснали неочаквания пратеник, но не посмях. Те ще видят, че завивам.
Дръпнах юздите вдясно, завъртях камшика и конят свърна по пряка улица с много приличен вид, с хубави каменни къщи.
— Давай, чиче, давай! — викна момчето и се озърна. — Я аз! — измъкна ми камшика, свирна през зъби, шибна коня и той с всичка сила затрополи с копита по паважа. — Завий! — бодна пръст вляво.
Влетяхме в по-малка и неугледна уличка, пак завихме. После пак и пак.
— Карай към онзи вход! — посочи ми вестникарчето.
Опънах юздите и влязохме под тъмна тясна арка.
След няма и половин минута оттатък арката с трополене и скърцане прелетяха двете каляски с агентите, после стана тихо, само дъждът все по-силно трополеше по уличното платно и хвърчаха пръски.
— А сега? — попитах и предпазливо погледнах пратеника.
— Чакай — важно рече той и дъхна на измръзналите си ръце.
Значи не можех да разчитам на дворцовата полиция и трябва да се оправям сам. Но не ме беше страх, с такъв противник можех да се справя. Ако хвана този малкия за кльощавите раменца и здравата го разтърся, ще си каже кой го е пратил. И следата ще тръгне да се разплита.
Вгледах се в момчето по-внимателно, видях недетски озъбена уста, извърнати бърни, присвити очи. Вълче, същинско вълче. Такова нищо няма да признае.
Внезапно пак се чу шум на приближаваща конска кола. Опънах врат и малкият веднага се възползва. Само чух шумолене, обърнах се — на капрата вече нямаше никого, само кална следа на мократа седалка.
Трополенето се чу съвсем близо. Скочих от каляската, изтичах от арката навън на улицата и видях четири бързи врани коня, впрегнати в карета със затворени завески. Коларят с нахлупена качулка гръмливо плющеше с дългия си камшик над лъскавите конски гърбове. Когато каретата се изравни с арката, пердето внезапно се отвори и аз видях право пред себе си бледото личице на негово височество, златните къдрици и познатата моряшка шапчица с червен помпон.
Михаил Георгиевич също ме видя и звънко викна:
— Афон! Афон!
Точно така ме наричаше.
И аз понечих да викна, отворих уста, но само изхлипах.
Господи, какво да правя?
Да подкарам заднешком двуколката изпод арката — много време ще отиде, не мога да ги настигна.
Като безпаметен и без да разбирам какво правя, се втурнах да настигна каретата. Дори не забелязах как подгизналото ми бомбе падна на земята.
— Стой! — викам. — Стой!
Над покрива на каретата виждах главата на кочияша и прелитащия камшик.
Никога през живота си не съм тичал с такава скорост, дори когато бях дворцов скороходец.
Естествено, че не бих могъл да застигна четворка коне, ако уличката изведнъж не правеше остър завой. Каретата се полюшна и леко забави ход. Аз с няколко грамадни скока взех разстоянието, хвърлих се и се вкопчих с две ръце в багажната скоба. Набрах се и тъкмо да се метна на задното стъпало, кочияшът, без да се обръща, замахна назад над каретата и ме жегна по темето, та паднах. Пльоснах се по лице в една локва и дори препорих водата, вдигайки цели фонтани от пръски. Надигнах се, но каретата вече завиваше зад ъгъла.
А когато, куцукайки и бършейки с ръкав изцапаното си лице, се върнах до двуколката, куфара с парите вече го нямаше.