— Мика! Мика!
Офицерите също погледнали и успели да видят между разлюлените завески на задния прозорец синята моряшка шапчица.
Както и в моя случай, нямали време да обръщат каляската, но за щастие насреща им се задал файтон.
Жандармеристите наредили на мадмоазел да остане в каляската, разкарали файтонджията и запрепускали подир каретата, която откарвала Михаил Георгиевич.
Не успели, защото файтонджийският кон не можел да се мери с четворка породисти коне, а междувременно при мадмоазел Деклик, която в объркване се въртяла на седалката, се доближил някакъв господин с мустаци и брадичка, любезно приповдигнал фуражка на минното ведомство и казал на безупречен френски:
— Условието е изпълнено — видяхте принца. А сега, ако обичате — вноската.
Какво би могла да стори? Още повече че наблизо се разхождали още двама мъже с доста по-серт вид от галанта.
Тя му връчила чантичката и за да изпълни указанията на Фандорин, направила усилие да запомни и тримата.
Наистина ги беше запомнила и после ги описа най-подробно, ала каква полза? Очевидно за доктор Линд не съществуваше проблемът недостиг от хора.)
За провала на подготвената от главния полицейски началник операция научих по-късно, защото същата вечер не бях в Ермитажа. Когато мадмоазел, така и нестигнала до хитроумния арбатски капан, се е прибрала, аз бях вече далеч от Нескучната градина.
След потеглянето на гувернантката, принудена да участва в рискованото начинание само защото бях направил глупост и не се справих с възложената ми задача, бездействието ме изтормози. Крачех напред-назад в стаята си и си мислех какво чудовище е Фандорин. Този гумен господин трябваше да бъде държан далеч от девойките и порядъчните жени. Как безсрамно беше омаял нейно височество! Как хитро беше предразположил мадмоазел Деклик! И за какво? Защо му е на този лъскав и опитен ухажор скромната гувернантка — нито е красавица, нито е гранддама? Защо трябваше да й говори с този кадифен глас, та и да й стиска лакътя? О, този субект не прави нищо просто така.
И внезапно мисълта ми свърна в съвсем неочаквана насока. Спомних си как Симеон Александрович, който познаваше Фандорин от по-преди, го нарече „авантюрист от най-долен тип“, от когото можело да се очаква какво ли не. Вече бях стигнал до същия извод.
В мозъка ми се заблъскаха подозрения и за да си разтълкувам нещата, опитах по маниера на същия Фандорин да ги строя в редичка.
Първо. Историята с откритото вестникарче, след като поумувах, ми се видя съмнителна. Да предположим, че Фандорин наистина е проявил изключителна хитрина и е намерил негодника. Но защо го е пуснал? Ами ако малкият е скрил нещо или направо е излъгал и после се е втурнал да докладва на Линд?
Второ. Защо Фандорин подучваше мадмоазел да не следва указанията на полицията и да постъпва според собственото си виждане? Хубав съветник, няма що!
Трето. Ако толкова е против плана на полицейския началник, защо не го заяви открито на съвещанието?
Четвърто. Къде се разбърза така след разговора с мадмоазел? Какви са тези спешни задачи, след като не участва в операцията? Пак ли някой фокус като вчерашния?
И пето, най-важното. Истината ли беше разказал за отношенията си с Линд? Вече не бях никак сигурен в това.
Последната мисъл заедно с чувството за вина поради риска, на който се подлагаше мадмоазел заради мен, ме подтикна да извърша постъпка, каквато не бях вършил никога през живота си.
Отидох до стаята на Фандорин, озърнах се и се наведох да погледна през ключалката. Оказа се, че наблюдението е твърде неудобно — скоро ми се схвана гърбът и ме заболяха коленете. Но в стаята ставаше нещо такова, че веднага забравих дребните неприятности.
Вътре бяха и двамата — и господинът, и слугата му. Фандорин седеше пред огледалото гол до кръста и правеше някакви непонятни манипулации с лицето си. Стори ми се, че се гримира, както го прави всяка сутрин мистър Кар — на отворена врата, без изобщо да се притеснява от слугите. Маса не влизаше в ограничения ми сектор на наблюдение, но чувах сумтенето му някъде съвсем близо до вратата.
После, без да става, Фандорин протегна ръка и взе да си навлича през главата руска блуза от малиненочервена коприна, стана и вече не го виждах, но чух скърцане и потропване, сякаш някой си обуваше ботуши.
Защо е този маскарад? Какво е намислил?
Така се увлякох, че бдителността ми се притъпи и едва не си ударих челото във вратата при лекото покашляне отзад.
Сомов. Ох, че излагация!
Моят помощник ме гледаше с неописуемо изумление. Получи се дваж по-ужасно, защото точно тази сутрин го мъмрих — минавайки сутринта по коридора, го заварих да излиза от стаята на мадмоазел Деклик, където няма никаква работа. На строгия ми въпрос Сомов, пламнал, призна, че сутрин самостоятелно учи френски език и помолил гувернантката да му обясни някаква граматическа трудност. Аз му се скарах с думите, че макар да поощрявам изучаването на чужди езици от персонала, но мадмоазел Деклик е взета да обучава негово височество, а не прислугата. Стори ми се, че Сомов се намуси, без, разбира се, да посмее да ми възрази. И сега такъв конфуз!