— Бравите и ключалките не са лъснати както трябва — казах аз, за да прикрия смущението си. — Вижте — клекнах и дъхнах към медната дръжка, на замъглената й повърхност за щастие веднага проличаха следи от пръсти.
— Достатъчно е всеки от обитателите само да си отвори вратата, и ще остане отпечатък. Афанасий Степанович, тези дреболии изобщо не личат!
— В нашата работа, Корней Селифанович, няма дреболии. Ето това би трябвало добре да усвоите, преди да овладявате френския — с малко прекалена, но оправдана в дадения случай строгост казах аз. — Бъдете така добър да проверите всички врати. Започнете от горните етажи.
Щом той се оттегли, веднага пак надникнах през ключалката, но в стаята беше празно и тихо, само леко се полюшваше рамката на открехнатия прозорец.
Извадих от джоба си шперц за всички врати в къщата, влязох вътре и погледнах през прозореца.
Точно навреме — успях да видя две фигури, които хлътнаха в храсталаците: едната на висок човек с черна куртка и фуражка, другата — на дребосък в синя престилка и с дълга коса, вързана на опашка, но пък с бомбе. Точно така изглеждаше Маса, когато се правеше на продавач китаец в деня на първата ни среща. Напоследък Петербург бъкаше от такива китайци, а очевидно изобилстваха и в Москва.
Нямаше време за размисли.
Решително скочих през прозореца и приведен се втурнах подир тях.
Посоката, в която се движеха маскираните, се определяше лесно по разлюлените храсти. Мъчех се да не изоставам, но и не се доближавах много, за да не се издам.
Фандорин и Маса с впечатляваща ловкост се покатериха и скочиха оттатък оградата. В моя случай преодоляването на препятствието, високо около три метра, не мина толкова гладко. На два пъти паднах, а когато успях най-после да се изкатеря, не посмях да скоча от опасение да не си счупя или навехна крак, затова внимателно се спуснах по железата, закачих си пеша на ливреята и го скъсах, изцапах си панталона и белите чорапи. (После стана ясно, че ако не бяхме минали през оградата, а по главната алея, щяхме да срещнем мадмоазел Деклик, която вече се е връщала от неочаквано кратката си експедиция.)
Фандорин и Маса за щастие още бяха наблизо, влезли в някаква препирня с файтонджия, който очевидно никак не желаеше да качи толкова странната двойка. Накрая ги взе и потеглиха.
Огледах се наляво, надясно. Нямаше други коли. „Болшая Калужкая“ дори не е улица, а по-скоро нещо като крайградско шосе и рядко минават файтони.
Пак прибягнах до скороходските си умения. Запрепусках покрай оградата, добре че файтонът не караше твърде бързо. Чак при Голицинската болница, когато вече се бях задъхал, видях файтон. Стоварих се запъхтян на седалката и наредих на кочияша да следва предния файтон, като обещах да му платя двойно.
Кочияшът погледна с уважение зелената ми ливрея, обшита със сърма, златния еполет с акселбанта (за да се вмъкна в официалния кортеж, се бях нагласил в парадната униформа, после не ми остана време за преобличане — за щастие поне тривърхата шапка с плюмаж остана у дома) и ме нарече „ваше превъзходителство“.
От Калужкия площад завихме вляво, преди моста излязохме на крайбрежната улица и после дълго време карахме все направо. Слава Богу, пътниците от предния файтон нито веднъж не се обърнаха, че зелената ми дреха със златни галуни сигурно личеше отдалеч.
Реката се раздвои. Продължихме покрай по-тесния ръкав. Отляво между сградите се мярнаха кремълските кули с орлите, а ние все продължавахме, накрая престанах да се ориентирам в коя част на Москва се намираме.
Най-накрая пак свърнахме. Изгромолихме по къс павиран мост, после по дълъг дървен и по още един (на него видях табела „Малий Яузки мост“).
Къщите станаха по-грозни, улиците по-мръсни. И колкото повече продължавахме по разбития път, цял в трапища и ями, толкова по-мизерни ставаха къщите, така че тук не можех вече да ги нарека с друга дума освен „коптори“.
Файтонджията изведнъж спря коня.
— Дотук, господине, аз в Хитровка не стъпям. Ще ме оберат, ще ми отмъкнат коня, ще ме спукат от бой, ако не и по-лошо. Знам ги тукашните, пък и се свечерява.