Наистина вече се здрачаваше — изобщо не бях забелязал.
Разбрах, че няма смисъл да настоявам, бързо слязох и мушнах на файтонджията три рубли.
— А, не — хвана ме за ръкава той — Виж чак докъде дойдохме, а ми обещахте, ваше превъзходителство, двойна плата!
Фандориновата кола се скри зад завоя. За да не я изпусна, хвърлих още две рубли на нахалника и се втурнах да ги настигна.
Местните обитатели ми се видяха ужасни. С една дума казано — отрепки. Като от нашия „Лиговски проспект“, но май още по-гнусни. Най-неприятното беше, че всички ме зяпаха.
Някакъв хайлазин викна подире ми:
— Ей, юрдек, какви ги дириш тук?
Направих се, че не чувам.
Файтона го нямаше зад завоя — пуста гърбава уличка, разкривени улични стълбове с потрошени лампи, кьопави съборетини.
Втурнах се към следващия завой и веднага отскочих обратно, защото съвсем наблизо, на петнайсетина крачки, слизаха онези, които следвах.
Предпазливо надникнах иззад ъгъла. Видях как отвратителни дрипльовци заобикалят новопристигналите от всички страни и с любопитство зяпат кочияша, което подсказваше, че пристигането на файтон в Хитровка е небивало събитие.
— А рубла и половина? — жално се обърна кочияшът към гримирания Фандорин.
Онзи с ръце в джобовете се полюшна на токове, гадно се озъби, та в устата му блеснаха някакви златни зъби, и с точен прицел цвръкна храчка върху ботуша на кочияша. След което с гавраджийски глас попита:
— А шут по гъзина?
Кибиците се разкикотиха със злобна наслада.
Бре тоя статски съветник!
Кочияшът сви глава в раменете и бързо-бързо подкара, провождан от подсвирквания, дюдюкане и грозни псувни.
Фандорин и японецът, без изобщо да се погледнат, се разделиха в две посоки. Маса се шмугна в някакъв вход и сякаш се стопи в полумрака, а Фандорин закрачи насред улицата. След кратко колебание потеглих подир втория.
Походката му поразително се промени. Ходеше скокливо, сякаш имаше невидими пружини в ботушите, с ръце в джобовете и попрегърбен. На два пъти сочно се изплю встрани, ритна някаква ламаринена кутия. Насреща му се зададе начервосана жена с пъстра кърпа. Фандорин бързо извади ръка от джоба си и я щипна по разлюляния задник. Колкото и да е странно, дамата одобри ухажорския му похват — тя изквича, изкиска се и сподири кавалера с толкова енергичен словесен израз, че аз насмалко да се спъна. Къде е Ксения Георгиевна да види колко цени този господинчо нежните й чувства!
Той свърна в тясна тъмна пресечка — просто процеп между две стени. И аз свърнах подире му, но още неизминал и десетина крачки, от двете страни ме сграбчиха за раменете. Гнил и кисел дъх ме лъхна в лицето, млад глас изгъгна:
— Крот-ко, чиче, крот-ко.
Две почти неразличими в тъмното фигури ме завардиха отляво и отдясно. Пред очите ми блесна с ледена искрица стоманено острие и аз усетих как по непонятен начин коленете ми омекват — направо все едно ще се огънат в обратната посока противно на анатомичните закони.
— Я глей — изхриптя друг глас, по-възрастен и дрезгав. — Манги!
Джобът, в който държа портфейла си, изведнъж олекна, но разбрах, че няма смисъл да протестирам. Пък и шумът можеше да привлече Фандорин и той щеше да открие, че го следя.
— Взимайте по-бързичко и ме оставете на мира — произнесох доста твърдо, но веднага се задавих, защото от тъмното изхвърча юмрук и ме шибна изотдолу в носа, та ослепях и нещо топло потече по брадичката ми.
— Бързак, а — чух като през стъкло. — Скив му папуците. С некви златни цвъчки. Ма и саркъфът е джиджен.
Нечии пръсти безцеремонно ме хванаха за ризата и я извадиха от пояса.
— Що му разкървави камбата бе, Сьока. Виж ква готска риза, ма сега целата в дрисня. И гащурите си ги бива.
Чак сега с ужас разбрах, че тези бандюги се канят да ме съблекат гол.
— Бе женски кюлоти, ма ш’станат за гащи на Манка. Сваляй, чиче, сваляй.
Очите ми посвикнаха с тъмнината и сега можах да ги видя по-добре.
Хич да не ги бях гледал — те бяха кошмарни. Единият с огромна цицина, закрила половината му лице, другият шумно подсмърчаше с прояден сополив нос.
— Ливреята вземете, но панталона и обувките не давам — казах аз, защото самата мисъл да прекося Москва гол — аз, икономът на Зеления двор, ми се стори невъобразима.
— Кат не ги даваш, труп ще те съблечем — каза хрипкавият и измъкна иззад гърба си бръснач — най-обикновен, и аз с такъв се бръсна, но този беше ръждив и нащърбен.
С разтреперани пръсти взех да си разкопчавам ризата, проклинайки вътрешно собственото си безразсъдство. Как можах да се набъркам в тази мерзост! Хем и Фандорин го изпуснах, но поне да се измъкна жив оттук.