Зад гърбовете на хитрованските апаши изникна още някакъв силует и се чу ленив размазан глас:
— Ко стаа? Я беж оттука, мъници.
Фандорин! Но откъде се е взел? Нали изчезна?
— Що бе, що бе? — изскимтя по-младият малко нервно, както ми се стори. — Тоя си е наш. Глей си живота, пък остави и за нас, палашорите. С кво право ще ни гепаш жертвата?
— Право ли? Само на право ще ми станете — рече през зъби Фандорин и бръкна в пазвата си.
Бандитите ме отблъснаха и побягнаха. Но ливреята и портфейла (имах четирийсет и пет рубли и някакви дребни) ми задигнаха.
Не знаех мога ли да се смятам за спасен или бях попаднал, дето се вика, от трън, та на глог. Вълчата озъбена уста, разкривила гладкото му лице, не обещаваше нищо добро и аз с ужас гледах ръката му, която измъкваше нещо от вътрешния джоб.
— Ето.
Не беше нито нож, нито пистолет, а просто кърпа.
— Какво да ви п-правя, Зюкин? — попита Ераст Петрович с обичайния си глас и смени страховитата гримаса с крива усмивка, която не ми се видя по-малко отвратителна. — Забелязах ви, разбира се, още в Нескучната градина, но не в-вярвах да останете в Хитровка, мислех, че ще се уплашите и ще побегнете оттук. Виждам обаче, че не сте от страхопъзльовците.
Мълчах, не знаех какво да кажа.
— Трябваше да ви изоставя тук, та да ви пуснат г-гол да си вървите. Щеше да ви е за урок. Кажете ми, Зюкин, за какъв дявол се помъкнахте подире ни?
Понеже гласът му сега не беше бандитски, а обичайният господарски, аз се почувствах малко по-спокоен.
— Неубедително ми разказахте за момчето — отговорих аз, извадих собствената си кърпа, отметнах глава назад и притиснах разкървавения си нос. — Реших да проверя.
Фандорин се ухили.
— Браво, Зюкин, б-браво. Не очаквах от вас подобна проницателност. Съвсем прав сте, Сенка Ковалчук ми разказа всичко, което знаеше, а той е наблюдателен маляк — професията му е такава. И съобразителен — разбра, че иначе няма да го пусна.
— И ви каза как да намерите „куфалника“, който му е платил?
— Не съвсем, защото младият ни приятел не знае това, естествено, но изчерпателно ми описа к-клиента си. Чуйте само: едроглав, окото му присвито, лицето избръснато, фуражка генералка с лачена козирка, черно късо палто, червена копринена блуза, кожени ботуши и с лачени галоши.
Като се вгледах как е докаран самият Фандорин, възкликнах:
— Голяма работа, и вие точно тъй сте облечен. В Москва е пълно с такива.
— Ама не — поклати глава. — В Москва са рядкост, но в Хитровка се срещат, и пак не са чак толкова много. Това не е просто облекло, а висш местен шик — и червената коприна, и лачените галоши. Само най-едрите клечки в бандитския свят си позволяват такава униформа. За да ви стане по-ясно, Зюкин — това им е нещо като камерхерско облекло. Видяхте ли как духнаха палашите?
— Какви „палаши“? — го попитах, за да разбере, че не приемам този бандитски жаргон.
— „Палашите“, Зюкин, са дребни джебчии и гамени. За тях едра риба като мен е г-голямо началство. Но вие ме прекъснахте и не ви съобщих най-важното — той помълча и произнесе с авторитетен вид, сякаш ми разкриваше нещо изключително: — През цялото време, докато говорил със Сенка — поне половин час, — този субект не извадил дясната ръка от джоба си и непрекъснато подрънквал някакви монети.
— И смятате, че по този навик ще го откриете?
— Не — въздъхна Фандорин. — Смятам съвсем д-друго. Но впрочем скоро ще се изясни дали съм прав. Маса ще каже. И ако съм прав, възнамеряваме да потърсим господин куфалника, докато доктор Линд си играе на „иди ми-дойди ми“ с полицията.
— А къде е господин Маса?
Фандорин махна в неопределена посока.
— Тук наблизо в едно мазе има тайна китайска пушалня за опиум. След миналогодишната хайка са се преместили от Сухаревка в Хитровка. Тези хора доста знаят.
— Господин Маса говори ли китайски?
— Горе-долу. В родния му град Йокохама има много к-китайци.
Някъде иззад ъгъла се чу накъдрено разбойническо изсвирване, от което потръпнах.
— Ето го — доволен кимна Фандорин и с пръсти в устата повтори същия сигнал, но още по-силно — щеше да ми спука тъпанчето.
Тръгнахме напред към пресечката и скоро срещнахме японеца. Той изобщо не се учуди, като ме видя, а само стори поклон. Кимнах му, почувствах се много глупаво без ливреята, а и с окървавена риза.
Те си забръщолевиха на непонятен език, не знам дали японски или китайски, само чух много пъти повторено „цукан“, което впрочем нищо не ми проясни.
— Прав съм бил — благоволи най-после да ми обясни Фандорин. — Наистина е Чукана. Еднорък е, та си държи чукана в джоба. Голям бандит, главатар на една от най-новите и опасни хитровски банди. Китайците казали, че свърталището им е на „Подкопаевка“ в старите винарски изби. Там просто така не може да се влезе, слагат часовой като в казармите и даже имат някакви лозинки — пароли… Това как да е, но какво да правим с вас, Зюкин? Откъде ми се тропнахте. Не мога да ви пусна сам в Хитровка — ще вземат да ви заколят.